Преди повече от двадесет години находчивият Мърей Лайнстър използувал една аналогия, която оттогава се е врязала в ума ми. Една колода карти за игра може да „мине“ през друга без особени трудности, ако двете колоди се държат в съвсем паралелно положение. Но ако ги разбъркате така, че краищата им да стърчат на всички страни, вие вече не ще можете да повторите този опит. Ето защо на нас ни трябва някакво поляризуващо поле, което би подредило или ориентирало всички атоми в дадено тяло; ако ние успеем да се доберем до такова средство, тогава две твърди тела ще могат да „минават“ едно през друго, също както правят две взаимно паралелни колоди карти.
Този аргумент беше достатъчно добър за научно-фантастичното списание „Астаундинг сторийз“ през 1935 година, но аз се боя, че той ще се окаже неубедителен за днешното „разглезено“ поколение. Вярно е, че слънчеви системи и галактики могат взаимно да проникват една през друга без никакви преки физически стълкновения, обаче подобно събитие остава неизгладими следи и върху двете участвуващи в него страни. Макар че слънцата и техните планети в такъв случай може и да не се приближат едно до друго на разстояние, по-малко от няколко милиона километра, обаче гравитационното им въздействие ги отклонява в съвършено нови орбити. А когато две галактики се сблъскат, взаимната реакция на разредените облаци междузвезден газ предизвиква отделянето на огромно количество енергия — най-мощната от всички наблюдавани досега във вселената. Тия колосални избухвания на радиоизлъчвания ние можем днес да наблюдаваме на разстояние от десет милиарда светлинни години.
По същия начин при взаимното проникване на две твърди тела едно през друго взаимодействието на силите между техните атоми и молекули тъй много ще промени тяхната структура, че и двете тела ще станат неузнаваеми. Газовете и течностите са проницаеми, защото те не притежават (или пък притежават твърде незначителна) вътрешна структура; те са аморфни и колкото и да ги „разбъркваме“, нищо в тях няма да се промени. Хаосът си остава хаос, колкото и да го раздрусваш. Всички твърди тела обаче притежават вътрешна архитектоника, която може да бъде извънредно сложна и която съществува поне на две нива — микроскопическо и молекулярно. Тази структура се поддържа от електрически и други сили; ако измените тия сили, тялото ще стане съвсем друго; освен това този процес ще бъде неповторим в обратна посока. Тези, които не ми вярват, трябва само да се опитат да възстановят до първоначалното му състояние някое разбито яйце; а това би било сравнително проста задача в сравнение с възстановяването на първоначалната форма на две твърди тела, които са били „прекарани“ едно през друго.
Има обаче и един друг път за минаване през дадено вещество или материя — път трънлив и малко известен, понеже ни води към четвъртото измерение. Нека съберем всичката си смелост и пренебрегвайки неясните и застрашителни вопли, които се носят през мъглата от двете ни страни, се устремим напред по този пълен с рискове път.
Всъщност понятието „четвърто изменение“ може лесно да се очисти от наносите на разни окултизми и други безсмислици с помощта на един много прост семантически трик. В нашия контекст терминът „измерение“ не означава нищо друго освен „направление“. Ето защо ние ще си служим с последната дума: от нея не ще зазвънят спиритическите звънчета, за да ни напомнят за мадам Блама Блаватска, мистър Лъвкрафт и други теософи.
Всички ние знаем какво означава думата „направление“. В това понятие е отразен всекидневният ни опит: в нашия околен свят положението на който и да е предмет може най-изчерпателно да се определи посредством три направления или координати, както ги наричат математиците. Ние можем съвсем произволно за удобство да назовем трите изходни направления — „север — юг“, „изток — запад“ и „нагоре — надолу“ — първо, второ и трето. Редът на тия направления може да се промени: в края на краищата не е важно кое направление (или измерение) е първо, кое второ и кое трето; важното е това, че те са само три. Никой още не е успял да открие такова място, което не може да бъде достигнато (поне по принцип), придвижвайки се по продължение на първото, второто или третото направление.
Въпреки че нашата вселена има само три направления, ние можем да си представим, че съществуват и други направления, които по една или друга причина са недостъпни за възприемане от нашите органи на чувствата. Следователно можем да си представим и геометрия, която е толкова по-сложна от стереометрията, колкото стереометрията е по-сложна от планиметрията. Ние можем да говорим (макар и да не можем да си ги представим) за последователността на едномерна права линия, за двумерен квадрат, за тримерен куб или четиримерен хиперкуб. Последната именно фигура притежава някои доста интересни и лесноразбираеми свойства (нейните „лица“ се състоят от осем куба, също както лицата на куба се състоят от шест квадрата). Обаче подробното изследване на тия свойства би ни отклонило от въпроса и аз за съжаление няма да се захващам с това. Трябва обаче да спомена, че хиперкубът е една от моите слабости; моето първо явяване по телевизията беше една два десетминутна лекция върху неговите свойства, илюстрирана със саморъчно направени модели от тел. Тази моя лекция бе предавана направо в ефира, без да бъде записвана на плоча. След това „бойно кръщение“ всички последвали телевизионни предавания бяха за мен като детска игра.