Ние можем сега да се смеем над такива едни гледища; обаче ето че и самите ние, макар и да знаем вече как да ловим звукове и изображения от въздуха, едва току-що престъпваме прага на епохата на Морзовата азбука. След няколко години надатмосферните съобщителни спътници ще направят нашата съвременна апаратура да изглежда тъй примитивна като сигналните огньове на индианците, а самите нас тъй слепи и глухи каквито са били нашите деди до появяването на електронната лампа.
Цялата тази нахлуваща техническа революция почива на един-единствен факт, тъй прост и очевиден, че за него е дори неудобно да се говори. Радиовълните, които засега представляват главните преносвачи на информация, се разпространяват по права линия, така както и светлината. Ала Земята за съжаление е кръгла.
Само странната случайност, че около Земята се намира един отражаващ слой — йоносферата, — прави възможна радиосъобщителна връзка на далечни разстояния. Това невидимо огледало връща обратно на Земята дългите, средни и къси радиовълни, обаче работата му съвсем не е безпогрешна и при това то съвсем не отразява ултракъсите вълни. Тези вълни прорязват йоносферата и навлизат в космическото пространство, поради което не могат да се използуват за далечни връзки, далечни — според нашите, земни схващания; обаче за свръзка с други планети или с космически кораби те са особено подходящи.
От цялото това положение на нещата най-много страда телевизията. По технически причини телевизията може да използува само най-късите вълни — именно тези, които не се връщат на Земята. Телевизионните програми излитат право в космическото пространство: те могат отлично да бъдат приемани на Луната, ала не и в съседната нам област.
По тази именно причина са нужни буквално стотици телевизионни станции, за да обслужват големи територии като Европа или Съединените щати. Още по-сериозно стои работата с океаните: за телевизията те си остават все тъй трудно преодолими прегради, каквито са били за човешкия глас до изобретяването на радиото. Обмяната на телевизионни програми между Европа и Америка би изисквала електронна релейна връзка от петдесетина плавателни съда, разположени на котва пряко целия Атлантически океан, които да си предават сигналите от един на друг. Това, меко казано, не е особено практично разрешение.
Но има и по-прост изход от това положение. Достатъчна е само една ретранслационна станция — при условие, че тя бъде монтирана на спътник, който ще се движи няколко хиляди километра над Земята. На такъв един спътник трябва да има приемник, който да приема сигналите от един континент, а също и предавател за ретранслацията на тия сигнали на друг континент.
Трансатлантическото телепредаване обаче е само едно скромно начало. Ако ретранслиращият спътник бъде достатъчно отдалечен — да речем на 15 000 километра — от повърхността на Земята, тогава той би могъл да обслужва половината наша планета. А два или три такива спътника, равномерно наместени в околоземни орбити, биха могли да осигурят телевизионни предавания за цял свят, от полюс до полюс. Ясните, чисти сигнали, идващи направо от небето, без никакви фонови вмешателства и без изопачения, предизвикани от отраженията на съседните сгради, биха позволили осъществяването на много по-качествени изображения в сравнение с тия, които получаваме днес.
Нека ми бъде позволено тук скромно да се поизкашлям, така както правят по време на своите уводни бележки второразредните поети. Доколкото ми е известно, първото предложение за използуване на изкуствен спътник около Земята за телевизионни предавания от световен мащаб беше направено от мен в октомврийския брой на английското радиосписание „Уайърлес уърлд“ през 1945 година. Проектът, който бе изложен тогава под гръмкото заглавие „Извънземни ретранслатори“, предвиждаше използуването на три спътника, изхвърлени на височина от 35 хиляди километра над екватора. На такава височина спътникът извършва един оборот около Земята точно за 24 часа; по този начин той — така да се каже — ще „виси“ над една и съща точка от земната повърхност. Така законите на небесната механика ще ни позволят да създадем еквивалентни невидими телевизионни кули, високи 35 хиляди километра.
На пръв поглед всемирното телевизионно предаване може и да не изглежда такава революционизираща сила, способна да преобрази нашата цивилизация. Ето защо нека разгледаме по-подробно някои от неговите последствия.