Но дали точно изборът е проблем за Максим — човека от света на победилия комунизъм, попаднал случайно на войнствената, разделена, отрупана с ядрено оръжие планета Саракш? Като че ли главният му проблем — поне отначало — е да се ориентира в този абсурден (за него, а иначе така напомнящ нашия…) свят. И когато решава, че го е разбрал, лесно намира мястото си… в армията. Само че — оказва се — униформата го задължава да преследва, измъчва и екзекутира дейците на нелегалната съпротива. Тогава естествено мястото му е сред нелегалните? Да, но постепенно той разбира, че борбата им е обречена — поне докато я водят по този начин; че самите те не са единни; че немалко от тях искат просто да завладеят страшната тайна на планетата Саракш — мрежата от ретранслационни станции, които чрез излъчването на загадъчни вълни парализират волята на почти целия народ… Е, когато достига до този секрет, на Мак Сим (така го наричат туземците) всичко му е ясно: трябва просто да се открие свръхтайният център, откъдето се излъчват предаванията — и да се унищожи. Той успява да направи и това (оказало се непосилно за всички преди него) — за да разбере, че по този начин не само не е решил проблемите на планетата Саракш, но е добавил и нови…
Увлекателният, почти приключенски сюжет, както и някои „суперменски“ способности на главния герой (макар че не е ли естествено човекът от бъдещето качествено да надвишава нашите възможности?) сякаш скриха от очите на мнозина критици големия въпрос: а правилно ли е и изобщо допустимо ли е да се подхожда със земните мерки към проблемите на друга цивилизация, да се налагат едни критерии за добро и зло, създадени в многовековното развитие на човечеството, на хора, отстоящи на векове от тях? В това отношение „Обитаемият остров“ представлява косвена реплика дори към такава ярка творба като повестта „Трудно е да бъдеш бог“, чийто герой — благородният дон Румата Есторски, т.е. специалистът от Института по експериментална история Антон — само изстрадваше неспособността на средновековните хора да се приобщят към разбиранията му… Така романът постави проблема за избора (който в творчеството на братя Стругацки неизменно е свързан с мотива за контакта) в неочаквана светлина — и се оказа своеобразен „пролог“ към „Бръмбар в мравуняка“.
Защото задачата, която тук трябва да разреши Максим Камерер, е от принципно по-сложен порядък. Бившият прогресор Лев Абалкин е, както се разбира, плод на генетичен експеримент на Странниците (свръхцивилизация, с която земляните не могат да влязат в контакт, макар че често се сблъскват със следите от дейността й). В един момент у земния човек (какъвто се е чувствувал дотогава Абалкин) се събужда чуждата генетична програма — и той, без сам да разбира това, се превръща в заплаха за човечеството… Допустимо ли е тази заплаха да бъде игнорирана в името на научното познание и свободата на личността? Но допустимо ли е, от друга страна, човекът, свободният човек (защото в самосъзнанието си Абалкин остава такъв) да бъде ограничаван, изолиран и дори — ако няма друга възможност — премахнат заради една хипотетична заплаха? Ето дилемата, която трябва да реши Максим Камерер — жестокия, но неизбежен избор (тъй като хомункулусът на Странниците, воден от своята програма, фанатично се стреми точно към онова, което в никой случай не бива да се допусне)…
Така проблематиката се издига на по-висока, нравствено-философска орбита, която придава на динамичното повествование драматично-трагичен характер. Защото такава дилема може да бъде решена (и в рамките на сюжета е решена — Абалкин загива, за да не се рискува съдбата на човечеството) само практически; но нравственото съзнание никога няма да приеме за удовлетворителна нито една от двете възможности…
Следващото — и последно засега — стъпало в задълбочаването на нравствено-философската проблематика представлява „Вълните усмиряват вятъра“. Тази повест започва с едно логично допускане: ако ние изпращаме прогресори, за да помагат на по-слабо развитите цивилизации, то не е изключено и Странниците да са внедрили сред нас свои прогресори. Действителността обаче се оказва още по-невероятна: просто в своята еволюция човечеството е започнало да създава индивиди, чиито възможности са от качествено по-висок порядък; а те постепенно се обединяват и дори създават мащабна програма за откриване и приобщаване на „своите“. Тези метахоми (надчовеци) или людени (както сами се наричат) действително притежават невероятни способности — но не това е главното (и братя Стругацки само са ги загатнали, поддържайки интереса на читателя, но и насочвайки го към същината). Главното е друго: у людена се извършва и качествена преориентация на интересите — обикновените хора са му безинтересни, както и малкото дете на заетия и угрижен възрастен, даже към близките си той изпитва единствено мъчителна смесица от жалост и досада… А помежду си людените не общуват (освен при необходимост)… Новият биологически вид се оказва осъден на безперспективност — неговите свръхчовешки възможности правят излишно общуването му с човечеството, но и той никому не е нужен. Така братя Стругацки разкриват още един възможен аспект на проблема за избора — избор, който трябва да направи всеки човек поотделно, а значи и цялото човечество…