— Добре, да отидем да видим — предложи Тойво.
— Да дойда ли с вас? — попита Базил.
— Няма нужда — каза Тойво. — Сигурно дълго ще обикалям насам-натам. А вие охранявайте крепостта.
— Пленници да вземам ли? — делово попита Базил.
— На всяка цена — рече Тойво. — Те ще ми трябват. Пленявайте всеки, който е видял поне нещичко със собствените си очи.
И те с Анатолий Сергеевич тръгнаха през площада. Анатолий Сергеевич имаше решителен и делови вид, но колкото повече се приближаваше към вилата, толкова по-напрегнато ставаше лицето му, скулите му все по-ясно изпъкваха и той беше прехапал долната си устна, сякаш се мъчеше да преодолее силна болка. И Тойво сметнал, че краткият отдих ще му бъде от полза. Той се спря на около петдесет крачки от живия плет — уж за да може още веднъж да огледа околността — и взе да му задава въпроси. А имало ли е някой ей в онази къща, вдясно? Аха, там било тъмно? А вляво? Една жена… Да-да, спомням си, вие ми казахте… Само една жена, друг нямаше, така ли? А тук наблизо имаше ли глайдер?
Тойво задаваше въпроси, Анатолий Сергеевич отговаряше и Тойво кимаше важно и по всякакъв начин гледаше да покаже колко съществено за разследването е всичко, което сега научава. И постепенно Анатолий Сергеевич се поокопити, душата му се поотпусна и когато се изкачиха на верандата, те вече бяха почти колеги.
На верандата цареше бъркотия. Масата стоеше накриво, един стол лежеше преобърнат, захарницата се беше търкулнала в ъгъла, оставяйки зад себе си пътечка от захарни зрънца. Тойво попипа чайника — още беше топъл. Той погледна под око Анатолий Сергеевич. Анатолий Сергеевич пак беше бледен и скулите му играеха. Той се взираше в чифта сандали, притиснали се един до друг като сирачета под най-далечния стол. Изглежда, това бяха неговите сандали. Те бяха закопчани и май не беше ясно как Анатолий Сергеевич е успял да измъкне краката си от тях. Впрочем нито по сандалите, нито под тях, нито пък някъде наблизо Тойво виждаше следи от нещо разлято.
— Изглежда, тук не признават домашните киберчистачи — рече той делово, за да изтръгне Анатолий Сергеевич от света на преживяния ужас и да го върне във всекидневния бит.
— Да… — промърмори Анатолий Сергеевич. — Всъщност… Ами че днес кой ги признава?… Вижте — това са моите сандали…
— Виждам ги — равнодушно отвърна Тойво. — Тогава всички тези рамки на прозорците ли бяха вдигнати, както сега?
— Не помня. Ето тази беше вдигната, оттам изскочих.
— Ясно — каза Тойво и се надвеси да огледа градината.
Да, там имаше следи. Много следи: храстите бяха смачкани и изпочупени, цветната леха беше обезобразена, а тревата под парапета изглеждаше така, сякаш по нея се бяха въргаляли коне. Ако оттук са минали животни, то тия животни са били грамадни и непохватни и не са се промъквали крадешком към вилата, а са напирали безогледно. От площада те са се юрнали напряко през шубраците и през отворените прозорци са се заврели право в стаята.
Тойво прекоси верандата и бутна вратата на къщата. Вътре не изглеждаше разхвърляно. По-точно не цареше такова безредие, каквото би трябвало да предизвикат тежките и непохватни тела.
Диванът си беше на мястото. И трите фотьойла. Масичка не се виждаше — по всяка вероятност вграденият пулт беше само един — в облегалките за ръце на фотьойла, където е седял стопанинът. Поликристалната система за обслужване беше в останалите фотьойли и в дивана. На отсрещната стена висеше пейзаж от Левитан, старинно хромофотонно копие с трогателно триъгълниче в долния ляв ъгъл, за да не би, не дай си боже, някой познавач да го вземе за оригинал. А на стената вляво имаше рисунка с перо, поставена в саморъчно направена дървена рамка, от която го гледаше сърдито женско лице. Всъщност то беше красиво…
Когато огледа всичко по-внимателно, Тойво откри на пода отпечатъци от подметки: явно някой от аварийната служба предпазливо беше пресякъл гостната, за да отиде в спалнята. Той не беше оставил следи в обратната посока, значи беше излязъл навън през прозореца на спалнята. Всичко личеше добре, защото подът в гостната беше покрит с доста дебел слой фина кафеникава прах. И не само подът. Седалките на фотьойлите. Первазите. Диванът. А по стените такава прах нямаше.
Тойво се върна на верандата. Анатолий Сергеевич стоеше на стъпалата. Беше свалил полярната шуба, но явно бе забравил да събуе кожените ботуши и затова видът му беше доста странен. Сандалите си не беше пипнал даже с пръст — те все така се мъдреха под стола. Около тях нямаше никакви следи от нещо разлято, но самите те и подът наоколо — всичко беше леко напудрено със същата тази кафеникава прах.