— Е, вие тука как сте? — още от прага попита Тойво.
Въпреки това Анатолий Сергеевич се стресна и рязко се обърна.
— Ами… полека-лека се съвземам…
— Да, това е чудесно. Вземете си шлифера и си идете вкъщи. Или искате да дочакате Яригини?
— Как да ви кажа, не знам — плахо отвърна Анатолий Сергеевич.
— Както желаете — рече Тойво. — Във всеки случай тук няма никаква опасност и няма и да има.
— Разбрахте ли нещо? — попита Анатолий Сергеевич, като взе да се изкачва по стълбата.
— Някои работи. Тук наистина е имало чудовища, но всъщност те не са опасни. Най-много да уплашат някого и толкоз.
— Сиреч искате да кажете, че са били изкуствени?
— Така трябва да е.
— Но кой ги е направил? С каква цел?
— Тепърва ще изясняваме — каза Тойво.
— Вие ще изяснявате, а в това време те още някого ще… уплашат.
Анатолий Сергеевич взе шлифера си от парапета и постоя, загледан в кожените си ботуши. Изглеждаше, че сега отново ще седне и, разгневен, ще се захване да ги смъква. Но той навярно дори не ги виждаше.
— Казвате „най-много да уплашат някого“… — процеди той през зъби, без да вдига очи. — Де само да плашеха! Те, да знаете, могат и да съсипят някого!
Той погледна за миг Тойво и като отвърна очи, без да се обръща повече, заслиза по стълбите и продължи по изпотъпканата трева, през обезобразената леха, напряко през площада, сгърбен и нелеп във високите кожени ботуши на полярник и с пъстрата весела риза на животновъд; той тръгна, като все повече ускоряваше крачките си, към жълтата сграда на клуба, но по средата на пътя рязко сви вляво, скочи в глайдера, който стоеше пред съседната къща, и излетя право нагоре като свещ в бледосиньото небе.
Минаваше пет часа сутринта.
Това е първият ми опит да възстановя събитията. Старах се много. Работата ми се усложняваше от това, че никога не съм бил в Малая Пеша в онова отдавнашно време, обаче разполагах с достатъчно видеозаписи, направени от Тойво Глумов, от момчетата в аварийната служба и от четата на Флеминг. Така че за топографската точност мога да гарантирам. За себе си съм сигурен и в точността на диалозите.
Покрай другото тук ми се искаше да покажа и как изглеждаше тогава типичното начало на всяко типично разследване. Става произшествие. Тутакси потеглят момчетата от аварийната служба. После отива и инспектор от Отдела за извънредни произшествия. От пръв поглед личи (най-често това впечатление е точно), че става дума за нечия немарливост или глупава шега. И разочарованието нараства: пак нищо, и тук излезе вятър работа, май ще бъде най-добре да махна с ръка и да се прибера вкъщи да си доспя. Впрочем в моето описание на случилото се това го няма. Оставил съм ви сами да се досетите.
А сега няколко думи за Флеминг.
Това име от време на време ще се появява в моите мемоари, но бързам да ви предупредя, че този човек няма никакво отношение към Голямото откровение. По това време името Александър Джонатан Флеминг бе притча во язицех в „Комкон-2“. Той беше най-големият специалист по конструиране на изкуствени организми. В своя базов институт в Сидни, а също и в многобройните му филиали с невъобразимо трудолюбие и дързост Флеминг бълваше (както сладкарят пече курабийки) множество най-чудновати същества, за чието създаване на майката-природа не беше достигнала фантазия. В усърдието си неговите сътрудници постоянно нарушаваха съществуващите закони и ограничения на Световния съвет за границите на допустимите опити. Въпреки неволното ни чисто човешко възхищение от гения на Флеминг в „Комкон-2“ не можехме да го търпим заради неговото безочие, наглостта и настойчивостта му, която учудващо добре се съчетаваше със способността му да хитрува и да се изплъзва. Днес всеки ученик знае какво представляват биокомплексите на Флеминг или, да речем, живите кладенци на Флеминг. А по онова време неговата известност сред широката общественост беше по-скоро скандална.
В нашия случай е важно, че едно от многобройните разклонения от трето коляно на Флеминговия институт в Сидни се намираше тъкмо край устието на Пеша, в научното градче Нижняя Пеша, само на четиридесет километра от Малая Пеша. Щом научил това, моят Тойво, доколкото го познавах, не може да не е наострил уши и да не си е рекъл: „Аха, ето от коя трънка е изскочил заекът!…“
И тук му е мястото да спомена, че пагурораците18, за които става дума по-нататък, са едни от най-полезните създания на Флеминг, пръкнали се от ръцете му на бял свят още когато бил млад работник в една ферма за риба на Онежкото езеро. Оказало се, че тези пагурораци са същества със забележителни вкусови качества, но от всички райони на Север, кой знае защо, те се приспособили да живеят само в малките ручеи — притоци на Пеша.
18
Цагурорак — нов (фантастичен) биологичен вид ракообразни, получен от кръстосването на речния рак с кривия морски рак (пагур). — Б.пр.