— Почакай малко. Защо настана паника, ти как смяташ?
— Защото се появиха тези животни. Излязоха от гората… или от реката. Кой знае защо всички се уплашиха и избягаха… Аз спях, мене мама ме събуди.
— А ти не се ли изплаши?
То свило рамене.
— Ами в началото и аз се уплаших… докато се разсъня… Всички реват, всички крещят, всички бягат, не можеш да разбереш какво става…
— А после?
— Нали ви казвам — качихме се на глайдера и излетяхме.
— Тия животни видя ли ги?
Неочаквано момчето се засмяло:
— Видях ги, разбира се… Едно от тях се пъхна в стаята направо през прозореца, такова едно рогато, само че рогата му не бяха твърди, а като на охлюв… много смешно беше…
— С една дума ти самият не се изплаши?
— Не, нали ви казвам: изплаших се, разбира се, защо ще ви лъжа? Мама се втурна в стаята побледняла и аз си помислих, че е станало някакво нещастие… помислих, че нещо с татко…
— Ясно, разбрах. Но от тия животни не се изплаши?
Кир отвърнал с досада:
— Ама защо човек трябва да се бои от тях? Та те са добри и смешни… едни такива меки, като от коприна, също като мангустите, само че без козина… Много важно, че са големи! И тигърът е голям, но какво от това, нима трябва да се боя от него? Слонът е голям, китът е голям, и делфини има големи… А тези животни изобщо не са по-големи от делфините и са едни такива ласкави…
Тойво извърнал глава към Базил. Провесил челюст, Базил слушал странното момче, а ръката му с недоядения сандвич висяла във въздуха.
— И колко хубаво миришат! — продължил Кир разпалено. — Те миришат на ягоди! Мисля, че тъкмо с ягоди се хранят… Би трябвали да ги опитомят, но да бягат от тях… от къде на къде? — Той въздъхнал. — Сигурно вече са си отишли. Сега иди, че ги търси в тайгата… Има си хас! Всички така крещяха по тях, тропаха с крака и махаха с ръце да ги изпъдят! Разбира се, че са се уплашили! Опитай се вече да ги примамиш…
Той навел глава и тъжно се замислил. Тойво казал:
— Ясно. Обаче родителите ти не мислят така, нали?
Кир махнал с ръка.
— Да… Татко не толкова, но мама е категорична: кракът ми няма да стъпи там, никога, за нищо на света! И сега ще заминем за Курорт. А пък те там не се въдят… Или се въдят, а? Как се наричат, знаете ли?
— Не зная, Кир — рекъл Тойво.
— И тук не е останало нито едно, нали?
— Нито едно.
— Така си и мислех — казал Кир. После въздъхнал и попитал: — Мога ли да си взема галерата?
Базил най-сетне се поокопитил. Той шумно станал и рекъл:
— Да вървим. Аз ще те придружа. Нали така? — обърнал се той към Тойво.
— Разбира се — отвърнал Тойво.
— Защо ще ме придружавате? — възмутено попитал Кир, но Базил вече бил сложил ръка на рамото му.
— Хайде-хайде да вървим — казал той. — Цял живот съм мечтал да видя с очите си истинска галера.
— Ама тя не е истинска, тя е само модел…
— Още по-добре. Цял живот съм мечтал да видя модел на истинска галера…
Те тръгнали. Тойво си изпил кафето и също излязъл навън.
Слънцето вече доста приличало, по небето не се мяркало никакво облаче. Над избуялата трева на площада проблясвали сини водни кончета. И сред това металическо блещукане, също като някакво чудновато дневно привидение, към клуба плавно се носела величествена старица, чието тясно кафеникаво лице излъчвало сурова непоколебимост.
Като придържала (дяволски елегантно) с кафеникавата си ръка, подобна на птичи крак, края на затворената си снежнобяла рокля, тя, сякаш без да докосва тревата, грациозно се приближила до Тойво и спряла, като се извисила над него поне с една глава. Тойво вежливо се поклонил и в отговор тя му кимнала, впрочем съвсем доброжелателно.
— Можете да ме наричате Албина — благосклонно казала тя с приятен баритон.
Тойво побързал да се представи. Тя смръщила кафеникавото си чело под пищния овал от бели коси.
— „Комкон“ ли? Какво пък, може и „Комкон“. Моля ви, Тойво, бъдете така любезен да ми кажете как си обяснявате всичко това в този вашия „Комкон“?
— Какво по-точно имате предвид? — попитал Тойво.
— Ето какво по-точно имам предвид, мили той — казала тя. — Как можа да се случи така, че в наше време, в края на нашия век, у нас, на Земята, живи същества, които зовяха човека за помощ и милосърдие, не само че не получиха нито милосърдие, нито помощ, но станаха обект на преследване, заплахи и дори бяха измъчвани физически по най-варварски начин. Не искам да назовавам имена, но те ги биеха с гребла, нахвърляха се върху тях с диви крясъци, дори се опитваха да ги прегазят с глайдерите. Никога не бих повярвала на това, ако не бях видяла всичко със собствените си очи. Известно ли ви е това понятие — диващина? Тогава това беше диващина! Срамувам се само като си помисля.