Виж, Крикорянови Зося ги разбирала много добре. На нея лично никога не й се било случвало да преживее такъв ужас. И най-важното изобщо не било дали тези животни са опасни, или не. „Ако всички ние бяхме погнати от ужас… Не ме прекъсвай, Олег. Говоря за нас, обикновените, неподготвените хора, а не за такива гърмени зайци като тебе… Ако всички ние бяхме погнати от ужас, той изобщо не се дължеше на страх, че ще бъдем изядени, удушени, живи смлени или кой знае какво… Не, това беше съвсем друго усещане!“ Зося се затруднила да определи какво усещане било. Най-лесно за разбиране било следното описание: това не било ужас, то било усещане за пълна несъвместимост, просто било невъзможно да се намираш в един и същи обем на пространството с тези твари. Но най-интересното в нейния разказ било нещо съвсем друго.
Оказало се, че в същото време тези чудовища били прекрасни! Те били толкова страшни и отвратителни, че посвоему били съвършени. То било съвършена грозота, естетическо докосване на идеалната грозота и идеалната красота. Някой някога бил казал, че идеалната грозота би трябвало да предизвиква у нас същото естетическо усещане, както и идеалната красота. До снощи това винаги й се струвало парадокс. А то не било парадокс! Или пък нейният вкус е твърде извратен, а?…
Тя показала на Тойво рисунките си, направени по памет два часа след паниката. Те с Олег се настанили в някаква пуста къща в Сула и отначало Олег я наливал с тоник да се свести, а после се мъчел да й избистри съзнанието с психомасаж, но всичко това не помагало, и тогава тя взела лист хартия, някакво ужасно стило, твърдо и грапаво, и започнала припряно — линия след линия, сянка подир сянка — да пренася на хартията онова, което като кошмар се мержелеело пред очите й, като заслонявало реалния свят…
В рисунките нямало нищо особено. Сред паяжината от линии се различавали познати предмети: парапет на веранда, маса, храсти, а върху тях се стелели размити сенки с неопределени очертания. Рисунките обаче пораждали някакво чувство на тревога, неудобство и притеснение… Олег Олегович намирал, че в тях има нещо, макар според него всичко да било твърде по-просто и по-противно. Но той бил далеч от изкуството. Ей така, неквалифициран потребител и нищо повече…
Той попитал Тойво какво е успял да открие. Тойво му описал своите предположения за Флеминг, Нижняя Пеша, ембриофорите от нов тип и така нататък. Панкратов кимал и се съгласявал, а после рекъл с малко тъга, че в цялата тази история най-много го огорчава… как да се изрази? Ами прекомерната нервност на днешния земен жител. Та те всички търтили да бягат като един! Поне някой да беше се заинтересувал, да беше проявил любопитство… Тойво се застъпил за честта на днешния земен жител и разказал за баба Албина и за малкия Кир.
Олег Олегович направо грейнал. Взел да тропа с грамадните си като лопати длани по облегалките на креслото и по масата, победоносно поглеждал ту към Тойво, ту към своята Зося и смеейки се, току възкликвал: „Ей, Кирюха! Ама че юнак! Винаги съм казвал, че от него ще излезе нещо… А виж ти нашата Албина каква била! Пък аз я мислех за прекалено префърцунена…“ Тогава Зося разпалено заявила, че няма нищо чудно в това, та нали старците и децата винаги са били от един дол дренки… „И космическите вълци! — провикнал се Олег Олегович. — Не забравяй космическите вълци, мила моя!…“ Те взели да се препират полусериозно-полушеговито, но изведнъж нещо станало.
Тъй както слушал любимата си, усмихнат до уши, Олег Олегович внезапно престанал да се усмихва, веселието за миг се изтрило от лицето му и то помръкнало в недоумение, сякаш нещо го поразило до дън душа. Тойво проследил погледа му и видял, че на вратата на своята вила №7 стои, облегнат на рамката, огорченият и безутешен Ернст Юрген — вече не в своя скафандър за лов на пагурораци, а в широк бежов костюм, с плоска кутия бира в едната ръка и огромен сандвич с нещо червено-бяло в другата, и току поднася към устата си ту едната ръка, ту другата, и дъвче, и гълта, като при това непрекъснато гледа през площада към входа на клуба.
— А ето го и Ернст! — възкликнала Зося. — А ти какви ги разправяш!
— Умът ми не го побира! — бавно рекъл Олег Олегович с все същия слисан вид.