Тойво повдигна рамене.
— Може би — каза той. — Президентът е съвсем зле. Горбовски, казват, бил на смъртно легло. А пък нали той ги познава. И при това добре.
Гриша рече замислено:
— Между другото, ако искаш да знаеш, аз също познавам Горбовски. Помниш ли… всъщност тогава ти не беше при нас… когато се самоуби Камил. Последният от Дяволската дузина. Всъщност за тебе, разбира се, случаят с Дяволската дузина също е… вятър и мъгла. Аз например оттогава така и нищо не съм чувал за него… Е, самото самоубийство като факт, а по-точно би трябвало да се каже — саморазрушението на този нещастен Камил — не предизвика никакво съмнение. Но не беше ясно защо го направи? Наистина явно личеше, че животът не му се услажда, през последните сто години той беше абсолютно самотен… Ние с тебе даже не можем да си представим такава самота… Но думата ми не беше за това. Биг Бъг тогава ме изпрати при Горбовски, защото се оказа, че навремето той бил близък с този Камил и даже се опитвал някак си да го приобщи… Ти чуваш ли ме какво ти говоря?
— Да — рече Тойво, след като кимна няколко пъти.
— Знаеш ли какъв вид имаш?
— Знам — каза Тойво. — Приличам на човек, който усилено мисли за нещо свое. Вече си ми го казвал. Няколко пъти. Много е шаблонно. Не смяташ ли?
Вместо отговор Гриша внезапно извади от горното си джобче автоматична писалка и я запрати право по главата на Тойво — като копие през цялата стая. Тойво хвана писалката с два пръста във въздуха на няколко сантиметра от лицето си и рече:
— Мудно.
„Мудно“ — написа той на листа пред себе си.
— Вие ме щадите, милостиви господине — продължи Тойво. — А от милост нямам нужда. Твърде вредна е за мене.
— Виж какво, Тойво — искрено загрижен каза Гриша, — знам, че имаш добра реакция. Чак блестяща не е, но е добра, първокласна реакция на професионалист. Обаче видът ти… Разбери ме, като твой треньор по субакс просто смятам, че съм длъжен от време на време да проверявам способен ли си да реагираш на това, което те заобикаля, или наистина си изпаднал в каталепсия…
— Все пак днес съм уморен — рече Тойво. — Програмата свършва вече. Ей сега ще излязат резултатите и си тръгвам.
— А какво си вкарал в машината?
„Вътре има“ — написа Тойво на листа и каза:
— Вътре има китове. Птици. Вътре има леминги, плъхове, полски мишки. Всякакви такива дребни животинки има вътре.
— И какво правят там?
— Загиват. Или бягат. Умират, като сами излизат на брега, давят се, отлитат от местата, където живеят от памтивека.
— Защо?
— Виж, това никой не знае. Преди два-три века тези работи са били обичайно явление, макар че и тогава не са разбирали защо става така. След това дълго време такова нещо не се е случвало. Изобщо. А ето че сега започна отново.
— Извинявай — каза Гриша. — Всичко това, разбира се, е страшно интересно, но какво общо имаме ние с тази работа?
Тойво мълчеше и без да дочака отговора, Гриша попита:
— Смяташ, че това може да има някакво отношение към Странниците, така ли?
Тойво старателно огледа писалката от всички страни, като я въртеше с пръсти, хвана я в единия край и кой знае защо, я погледна на светлината от прозореца.
— Всичко, което не знаем как да обясним, може да има отношение към Странниците.
— Изящна формулировка — възхити се Гриша.
— А може и да няма — добави Тойво. — Откъде намираш такива красиви вещи? Уж писалка като писалка. Може ли да има нещо по-банално? А пък на мен ми е приятно да гледам твоята писалка… Знаеш ли — каза той, — защо не ми я подариш. Пък аз ще я подаря на Ася. Иска ми се да я зарадвам. Поне с едно нещо.
— Пък аз поне с едно нещо да зарадвам тебе — рече Гриша.
— А пък ти поне с едно нещо да зарадваш мен.
— Вземи я — каза Гриша. — Твоя е. Подарявам я, поднасяй я, излъжи нещо. Кажи, че уж сам си я измислил за любимата. Тайно си я майсторил нощем.
— Благодаря — тихо рече Тойво, като пъхна писалката в джоба си.
— Но имай предвид! — предупреди го с пръст Гриша. — Ей там, зад ъгъла на Улицата на червените кленове, има автомат, който бълва точно такива писалки.
Тойво отново извади писалката и взе да я разглежда.
— Все едно — тъжно рече той. — Ето че ти си забелязал този автомат по Улицата на червените кленове, а на мен през ум не ми е минало да му обърна внимание…