Гриша попита с неестествен глас:
— Биг Бъг знае ли за това?
— Запознал съм го с всички факти.
— И какво стана?
— Засега, както виждаш, нищо — каза Тойво.
Гриша се отпусна и отново се разположи удобно в креслото.
— Ти просто си сбъркал — рече той с облекчение.
Тойво мълчеше.
— Дявол да те вземе! — внезапно възкликна Гриша. — Докъде ме докара с твоите мрачни фантазии! Обля ме със студен душ, чак тръпки ме полазиха!
Тойво мълчеше. Той пак се обърна към прозореца. Гриша взе да пъшка, хвана края на носа си с два пръста и като сгърчи лице, завъртя носа си няколко пъти.
— Не — каза той. — Там е работата, че не мога като тебе. Не мога и туйто. Прекалено сериозно е. Гади ми се само като си помисля. Та това не ти е лична работа: аз, значи, вярвам, а пък вие — както искате. Щом съм повярвал, аз съм длъжен да захвърля всичко, да пожертвувам всичко, което имам, да се откажа от всичко друго на този свят… ако трябва, за монах да се подстрижа, дявол да го вземе! Но нали в живота има много пътища! Що за чудо е това — да се навреш така, че да потънеш целият в едно нещо… Макар че, разбира се, понякога ми става срамно и страшно, и тогава наистина ти се възхищавам… А друг път — както сега например — направо ме хваща яд да те гледам… не мога да понасям това твое самоизтезание, тази твоя мания за саможертва… И тогава ми идва да остроумнича, да ти се подигравам, да обърна на шега всичко това, което стоварваш на главите ни…
— Слушай — рече Тойво. — Какво искаш от мен?
Гриша млъкна.
— Наистина — обади се той след малко. — Какво искам от теб? Не знам.
— А аз знам. Ти искаш всичко да е наред и всеки ден животът да става по-хубав.
— А така! — вдигна палеца си Гриша.
Той искаше да каже още нещо, нещо лековато, което да премахне стеснението от проявената доверчивост между тях през последните минути, но в този момент прозвуча мелодичният сигнал за края на програмата и на бюрото с леки тласъци пропълзя лентата с резултатите.
Тойво я разгледа цялата, ред по ред, грижливо я ската по гънките и я пъхна в процепа на запомнящото устройство.
— Нищо интересно ли няма? — попита Гриша с прозиращо съчувствие в гласа.
— Как да ти кажа… — смотолеви Тойво. Сега той наистина мислеше напрегнато за нещо друго. — Отново пролетта на 81-ва година.
— А защо отново?
Тойво прекара пръсти по сензорния пулт на терминала, за да пусне поредния цикъл на програмата.
— През март 81-ва година — каза той — за първи път от два века насам е отбелязан случай сиви китове масово да се самоубиват.
— Ясно — нетърпеливо рече Гриша. — Но какво искаше да кажеш с това „отново“?
Тойво стана.
— Тя е дълга история — промълви той. — После ще прочетеш бюлетина. Хайде да си тръгваме.
Домът на Тойво Глумов
8 май 99 година. Вечерта
Те вечеряха в стаята, обагрена в червено от залеза. Ася беше разстроена. Квасът на Пашковски, доставян в деликатесния комбинат направо от Пандора (в живи торби-биоконтейнери, покрити с теракотова скреж и наежени от роговите куки на изпарителите, по шест килограма скъпоценна мая във всяка торба), отново се беше разбунтувал. Ароматът му самопроизволно беше преминал в клас „сигма“, а горчивината му бе достигнала последния допустим градус. В експертния съвет имаше разногласия. Магистърът поиска, докато се изясни причината, да се спре производството на известните по цялата планета „алапайчета“, а Бруно — безочливо дрънкало, хлапе, нахалник — заяви: от къде на къде? Никога досега той не беше се осмелявал да гъкне срещу Магистъра, а днес най-неочаквано взе да държи реч. Обикновените любители, значи, чисто и просто няма да забележат тази промяна във вкуса, а пък що се отнася до познавачите, нека му отсекат главата, ако най-малко всеки пети не се прехласне по тази вкусова разновидност… Като че ли някой после ще седне да му реже главата… Да, но него го подкрепиха! И сега изобщо не е ясно какво ще стане…
Ася отвори прозореца, седна на перваза и се загледа надолу, в двукилометровата синьо-зелена пропаст.
— Страхувам се, че ще се наложи да летя до Пандора — каза тя.
— За дълго ли? — попита Тойво.
— Не знам. Може да се окаже за дълго.
— А какъв смисъл има да ходиш? — попита Тойво внимателно.
— Разбираш ли, работата е там… Магистъра смята, че тук, на Земята, сме проверили всичко, което може да се провери. Значи нещо не е наред на плантациите. Може би там се е появил нов щам… А възможно е нещо да става и при пренасянето… Не знаем.