Съдържание: резултати от сравняването на списъка на лицата с инверсия на „синдрома на пингвина“ със списъка „Тема“
По Ваше нареждане въз основа на всички достъпни източници съставих списък на случаите, при които има инверсия на „синдрома на пингвина“. Открих общо 12 случая, от които успях да установя личността на 10 души. Като сравних списъка на идентифицираните хора с инверсия със списъка „Т“, установих, че и в двата списъка са включени следните лица:
1. Кривокликов, Иван Георгиевич, 65-годишен, психиатър в базата „Лембой“ (ЕН 2105)
2. Пакала, Алф-Христиан, 31-годишен, оператор-строител в Строителната организация на Аляска, Анкоридж
3. Йо, Ника, 48-годишна, предачка-дизайнер в комбината „Иравади“. Пхияпоун
4. Туул, Алберт Оскарович, 59-годишен, гастроном, в момента не е известно къде се намира (вж. д/д №047/99 на Сандро Мтбевари)
Процентът на съвпаденията ми се струва изключително голям. А фактът, че А. О. Туул фактически фигурира в трите списъка е още по-удивителен.
Смятам, че е нужно да насоча Вашето внимание към пълния списък на лицата с инверсия на „синдрома на пингвина“. Списъкът е приложен отделно.
(Край на осемнадесетия документ)
„Домът на Леонид“ (Краслава, Латвия).
14 май 99 година. 15:00 часът
При Краслава Даугава бе тясна, бистра и чиста. Над жълтеещия сух пясък на плажната ивица стръмно нагоре към боровете се издигаше песъчлив склон. По сиво-белите квадрати на кръглата площадка за кацане, надвиснала над водата, се припичаха на слънце безразборно спрели разноцветни флайери. Бяха три — старомодни, тежки машини, каквито днес навярно ползваха само старците, родени през миналия век.
Тойво се пресегна да отвори вратата на глайдера, но аз му казах:
— Недей. Почакай.
Гледах нагоре, там, където сред боровете прозираха кремавите стени на малката къща, а от нея към стръмния бряг се виеше в множество чупки посивяла от времето дървена стълба. По нея бавно слизаше някакъв мъж в бяло — тежък, тромав, почти квадратен, очевидно много възрастен човек, който здраво се държеше с дясната ръка за парапета и всеки път внимателно поставяше крака си, стъпало по стъпало, а слънчевите отблясъци подскачаха по големия му гладък череп. Познах го. Беше Август-Йохан Бадер, десантник и следотърсач. Руина от героична епоха.
— Ще почакаме, докато слезе — казах аз. — Не ми се ще да се срещнем.
Извърнах глава и се загледах в друга посока, през реката към отсрещния бряг, и Тойво също тактично се обърна, и ние седяхме така, докато до нас достигна тежкото проскърцване на стъпалата и взехме да дочуваме свистящото напрегнато дишане и още някакви неуместни звуци, напомнящи поривисто хълцане, и ето че старецът мина покрай глайдера, затътри подметки по пластичното покритие на площадката, мярна се пред очите ми и аз неволно се загледах в лицето му.
Отблизо то ми се стори абсолютно непознато. Беше изкривено от мъка. Меките му бузи бяха провиснали и се тресяха, устата му зееше малодушно, а от подпухналите му очи течаха сълзи.
Прегърбен, Бадер се приближи до старомодния жълто-зелен флайер, най-допотопния от трите, с някакви глупави израстъци на кърмата, с уродливи процепи за насочване на едновремешните автопилоти, със смачкани бордове, с отдавна загубили блясъка си никелирани ръчки; той се приближи, отвори вратата и като пъшкаше или хлипаше се намъкна в кабината.
Дълго време нищо не се случи. Флайерът си седеше с разтворена врата, а старецът вътре или събираше сили преди да полети, или пък плачеше, оборил голата си глава на олющения кръгъл щурвал. След това една кафява ръка най-сетне изпълзя от белия маншет, протегна се и тръшна вратата. С неочаквана лекота и абсолютно безшумно допотопната машина излетя от площадката и се понесе над реката между двата стръмни бряга.
— Това беше Бадер — казах аз. — Взел си е последно сбогом… Да вървим.
Измъкнахме се от глайдера и се заизкачвахме по стълбата.
— Стегни се — рекох на Тойво, без да се извръщам към него. — Отиваш да докладваш. Ще има много важен делови разговор. Какво си се отпуснал.
— Радвам се, че ще има делови разговор — отвърна Тойво зад гърба ми. — Ама тъй като гледам, сега май не е време за делови разговори.
— Грешиш. Тъкмо сега му е времето. А що се отнася до Бадер… Сега не мисли за това. Мисли за работата.
— Добре — смирено рече Тойво.
Къщата на Горбовски — „Домът на Леонид“ — беше съвсем, съвсем стандартно архитектурно творение от началото на века: любимото жилище на хората, проправяли пътя в Космоса, към дълбините на океана или към земните недра, измъчени от тъга по идиличния начин на живот сред природата — без работилница, без стопански двор, без кухня… но затова пък с енергийна пристройка за обслужване на личната нула-Т-кабина, която се полагаше на Горбовски като член на Световния съвет. А наоколо имаше борове, пиренови храсталаци, миришеше на нагрети борови иглички и пчелите сънено жужаха в неподвижния въздух.