Двамата с Тойво излязохме. Затворих плътно вратата и дочух как със слабо свистене и шляпване се включи системата за звукова изолация.
В гостната Тойво тутакси седна на дивана под лампиона, подпря се с длани на събраните си колене и застина. Не ме поглеждаше. Явно не му беше до мене.
(Днес сутринта му казах:
— Тръгваш с мен. Ще говориш пред Комов и Горбовски.
— Защо? — слисано попита той.
— А ти какво си въобразяваш, че ще можем да минем без Световния съвет ли?
— Но защо аз?
— Нали ти казах вече. Защото сега е твой ред.
— Добре — рече той, като сви устни.
Храбро момче беше Тойво Глумов. Никога не отстъпваше. Можеше само да бъде отблъснат.)
И ето че го отблъснаха. Наблюдавах го от ъгъла на стаята. Известно време той не помръдваше, после мълчаливо запрелиства натрупаните на ниската масичка ментосхеми, изпъстрени с разноцветни бележки на лекарите. След това стана и взе да се разхожда от единия до другия ъгъл на тъмната стая с ръце на гърба.
В къщата цареше мъртва тишина. Нито гласовете от спалнята се чуваха, нито шумът на гората проникваше през плътно закритите с щори прозорци. Той не чуваше дори собствените си стъпки.
Гостната на Леонид Андреевич беше подредена по спартански. Лампион (абажурът му явно беше направен саморъчно), под него голям диван и ниска масичка. В отсрещния ъгъл имаше няколко седалки, очевидно извънземно производство и явно предназначени за извънземни задници. А в другия ъгъл се мъдреше или някакво екзотично растение, или пък старинна закачалка за шапки. И това бяха всичките мебели. Имаше и няколко малки картини в прозрачни рамки, най-голямата беше с размер на лист от албум.
Тойво се приближи и взе да ги разглежда. Бяха детски рисунки. Акварели. Гуаш. Рисунки с перо. Малки къщички и до тях големи девойки, на които боровете стигаха до коленете. Кучета (или главанаци?). Слон Тахорг. Някакво космическо съоръжение — фантастичен звездолет или може би хангар… Тойво въздъхна и се върна на дивана. Следях го внимателно.
В очите му имаше сълзи. Вече беше престанал да мисли за изгубената битка. Там, зад вратата, умираше Горбовски — умираше цяла епоха, умираше една жива легенда. Звездният пилот. Десантникът. Откривателят на цивилизации. Създателят на Големия „Комкон“. Членът на Световния съвет. Дядо Горбовски… Най-вече дядо Горбовски. Именно — дядо Горбовски. Той беше като от приказките — винаги добър и затова винаги прав. Такава беше неговата епоха, че добротата винаги побеждаваше. „От всички възможни решения избери онова, с което ще направиш най-голяма добрина.“ Не най-обещаващото, не най-рационалното, не най-прогресивното и, разбира се, не най-ефективното, а онова, което носи добрина! Той никога не беше изричал тези думи, дори твърде ехидно вземаше на подбив онези свои биографи, които му ги приписваха, и навярно никога не беше мислил с такива думи, но цялата същност на неговия живот се заключаваше именно в тях. И, разбира се, тези думи не бяха рецепта, не всеки е надарен с доброта, това е също така талант, както музикалният слух или ясновидството, само че по-рядко срещан. И сълзите напираха, защото умираше най-добрият от хората. И на надгробния му камък щеше да бъде изсечено: „Той беше най-добрият“…
Струва ми се, че Тойво мислеше точно така. Всичко, на което се надявах в бъдеще, се крепеше на предположението, че Тойво мисли именно по този начин.
Изминаха четиридесет и три минути.
Внезапно вратата широко се отвори. Всичко беше като в приказка. Или като на кино. Горбовски, невъобразимо източен в раираната си пижама, слаб и весел, неуверено пристъпи със ситни крачки в гостната, като влачеше след себе си огромния кариран шал, чиито ресни се бяха закачили за някое от копчетата му.
— Аха, още си тук! — с радостно задоволство рече той, като се обърна към вцепенения Тойво. — Бъдещето е пред нас, моето момче! Бъдещето е пред нас! Ти си прав!
И като изрече тези загадъчни думи, той се устреми, леко поклащайки се, към най-близкия прозорец и вдигна щорите. Стана ослепително светло и ние замижахме, а Горбовски се обърна и се втренчи в Тойво, който беше замрял до лампиона в стойка „мирно“. Погледнах към Комов. Той явно сияеше, ухилен до уши и доволен като котка, която току-що е излапала златната рибка. Имаше вид на сладкодумен шегаджия, който само преди миг е направил голям номер. Пък то си беше и така наистина.
— Добре, добре! — рече Горбовски. — Браво!
Свел глава на една страна, той се приближаваше към Тойво, като открито го оглеждаше от главата до петите, и щом стигна до него, сложи ръка на рамото му.