Комов: Вашето лекомислие, Леонид Андреевич, понякога направо ме изумява.
Горбовски: Я-а-а, колко се… горещите, гълъбчето ми. Ето това е прогресът. С цялата му прелест. Та къде сте виждали прогрес без шок, без тъга, без унижение? Без такива, които отиват далеч напред, и такива, които изостават?…
Комов: Е, хубава работа! „И тези, които ще ме унищожат, посрещам с приветствени химни“…
Горбовски: В случая по-скоро би прилягало нещо от рода на… ъ-ъ-ъ… „И тези, които ще ме надминат, изпращам с приветствени химни“…
Логовенко: Генадий Юриевич, може ли да се опитам да ви утеша? Освен третата импулсна система ние открихме в организма на хомо сапиенса четвърта нискочестотна и пета… засега безименна система. Какво ще стане, ако успеем да подтикнем към действие тези системи, ние — даже ние! — не бихме могли и да предположим. Както не можем да предположим колко такива системи има още у човека… (Пауза) Какво да се прави! Зад гърба ни има шест научно-технически революции, две технологически контрареволюции, две кризи… щеш не щеш, започваш да еволюираш.
Горбовски: Точно така. Ако бяхме седели мирно и тихо като тагоряните или леонидяните — нямаше да се мъчим. Кой ни е крив, че се увлякохме по технологиите!
Комов: Добре, добре. Но какво представлява все пак метахомът? Какви са неговите цели, Даниил Александрович? Стимулите му? Интересите му? Или това е тайна?
Логовенко: Никакви тайни нямаме.
(Тук фонограмата прекъсва: следващите 34 минути и 11 секунди безвъзвратно са изтрити.)
(Край на деветнадесетия документ)
Срамувам се, като си спомня, че през всичките тези последни дни бях в състояние, близко до еуфорията. Чувствувах се така, сякаш внезапно се бях освободил от непоносимо физическо усилие. Навярно нещо подобно е изпитвал Сизиф, когато камъкът най-сетне се изтръгвал от ръцете му и му се удавала блажената възможност да поседи малко на върха, преди да започне всичко отначало.
Всеки землянин преживя Голямото откровение по свой начин. Но, ей богу, това, което се стовари на моята глава, не може да се сравнява с участта на когото и да било.
Отново прочетох всичко, което съм написал досега, и взех да се опасявам да не би превратно да схванете моите преживявания във връзка с Голямото откровение. Може да останете с впечатление, че тогава съм се страхувал за съдбата на човечеството. Разбира се, и без такива страхове не минах — нали все още не знаех абсолютно нищо за людените, освен това, че те съществуват. Така че се страхувах. И от време на време в главата ми се мяркаше като вик на отчаяние паническата мисъл: „Край, ето ти на, играчка-плачка!“ И имах чувството, че правя пагубно остър завой под гребена на вълната, когато изглежда, че всеки миг кормилото може да се изтръгне от ръцете ти и да полетиш в неизвестността, безпомощен като дивак по време на земетресение… Но над всичко това все пак преобладаваше унизителното чувство, породено от факта, че осъзнавах пълната си професионална непригодност. Изпуснахме питомното… Духнаха ни под опашката. Проиграхме случая. Проспахме го като бездарни любители…
И ето че сега цялата тази тежест се свлече от плещите ми. И между другото съвсем не защото Логовенко успя поне малко да ме убеди в нещо или да ме накара да му се доверя. Работата беше съвсем друга.
За месец и половина вече бях се примирил с чувството за професионално поражение. („Може да се преживява на този свят дори когато те мъчи съвестта“ — ето едно от малките неприятни открития, които човек прави с възрастта.)
Кормилото вече не можеше да се изтръгне от ръцете ми — бях го предал на други. И сега дори, едва ли не като страничен наблюдател, отбелязвах (за себе си), че Комов все пак май твърде много сгъстява боите, а Леонид Андреевич, както винаги, е прекалено сигурен, че всеки катаклизъм завършва щастливо…