Клеърмонт кимна леко на майора и бавно тръгна покрай влака, като от време на време се пляскаше по кожените ботуши с контешкото си английско бастунче — единствената му отстъпка пред своеобразието и чудатостта. Полковникът си нямаше представа от влакове, но се беше родил е наблюдателното око на талантлив инспектор и не пропускаше възможност да демонстрира тази своя дарба. Пък и беше комендант на влака, а според Клеърмонт човек трябва отблизо и ревностно да пази собствеността си, колкото и временно да я владее.
В първия вагон, където се беше прибрал с облекчение и без много да се потрива губернаторът, се помещаваха дневният салон на офицерите, спалните купета на губернатора и неговата племенница и трапезарията в идната част на вагона. Във втория бяха кухнята, спалните помещения на Хенри и Карлос, съответно стюарда и готвача, и на офицерите. Третият вагон беше снабдителен, а четвъртият и петият бяха конски. Първата четвъртина от шестия вагон беше отредена за кухня на кавалеристите, а останалата му част, както и целият следващ седми вагон, беше заета от спалните им помещения. Изминал цялата дължина на влака, без това да обогати по някакъв начин общата му култура, Клеърмонт стигна най-сетне до последния, спирачния вагон. В този миг дочу тропот на копита и се обърна по посока на локомотива. Белю беше успял да прибере блудните си овце — доколкото се виждаше оттук, придружаваше го целият кавалерийски взвод.
Оглавяваше го лично сержант Белю. В ръката си държеше хлабаво едно въже, чийто противоположен край беше опримчен около врата на Дийкин. Самият Дийкин, по вина на дванайсетинчовия букай, беше принуден да се тътри нелепо забързано, със сковани крака, по-скоро като марионетка, отколкото като жив човек. За един мъж положението му бе крайно срамно и дори позорно, но Клеърмонт изобщо не се трогна. Поспря само колкото да види, че О’Брайън тръгна да пресрещне Белю, след което се засили и с отскок се метна на стъпалата на спирачния вагон, бутна вратата и влезе.
В противовес на студа отвън въздухът вътре беше задушаващо, смазващо горещ. Веднага ставаше ясно защо — печката с дърва в единия ъгъл беше набумкана умело и прилежно до пръсване, а чугуненият и капак светеше, нажежен до пъклен предел. От едната и страна се виждаше кофа, препълнена с пресен запас гориво, до нея — долап с хранителни запаси и ако можеше да се съди по количеството дърва в кофата, полковникът не се усъмни, че и той пращи от провизии. Зад долапа следваше масивното спирачно колело.
От другата страна на печката имаше също тъй масивно тапицирано, отрупано с огромни възглавници кресло, а до него — дюшек с камара избелели армейски одеяла и две мечешки кожи.
Потънал до ушите в тапицираното кресло и четящ книга през чифт очила стелени рамки, мъжът можеше да бъде обрисуван за съжаление само с клише (но единствено то би му сторило чест) като прояден от молците белокос ветеран. Бялата му брада не беше бръсната от четири-пет дни, а косата — ако имаше такава — не се виждаше изпод плетената вълнена шапка с козирка, тип холандски морски вълк, нахлупена ниско над ушите, явно за да го предпази от хапещия студ. Беше се увил като пашкул в значително количество неподлежащи на описание пластове облекло, завършващи триумфално с ескимоски анорак от също тъй неподдаващи се на описание кожи. А за да се противопостави на злосторните кроежи и на най-пакостливите въздушни течения, се бе увил от кръста до глезените в дебело два пръста индианско одеяло.
Влизането на Клеърмонт го размърда; той вежливо си смъкна очилата и се взря в полковника с белезникавосините си воднисти очи.
— Каква чест, господин полковник.
Макар че от единственото прекосяване на Атлантика го деляха поне шейсет години, спирачният механик пазеше непокътнат ирландския си изговор, сякаш едва вчера е напуснал родната Конемара. Направи героично усилие да се изправи на крака — по-скоро непосилен подвиг предвид позата, в която се беше самозаклещил, — но Клеърмонт му махна да не става. Механикът с готовност се подчини на жеста, като погледна многозначително към незатворената врата.
Клеърмонт побърза да поправи своя пропуск, след което попита:
— Девлин, ако не се лъжа?
— Шеймъс Девлин, на вашите услуги!
— Тук май водите твърде самотен живот.
— Зависи какво разбирате под самотен, господин полковник. Аз съм сам, но никога самотен. — Той затвори книгата и я стисна с две ръце. — Ако търсите самотник, ще го намерите в локомотивната кабина. Вярно, че машинистът си има огняр, но там е такава дандания, че те и две думи не могат да разменят помежду си. А когато вали дъжд или сняг, трябва постоянно да внимаваш и да се озърташ накъде караш, така че или зъзнеш, или се пържиш на пещта. Питайте мен — четирийсет и пет години съм прекарал на платформата на локомотива, но преди година-две остарях за тази работа. — Той се огледа с нескрита гордост. — Така че моята служба е най-добрата в целия „Юниън Пасифик“. Собствена печка, храна, легло, собствено кресло…