Марика попита неспокойно губернатора:
— Необходимо ли е да се движим толкова бързо, чичо Чарлс? Защо е това препускане през глава?
Вместо губернатора отговори Клеърмонт: — Защото машинистът, госпожице Феърчайлд, има заповед да се движи с максималната възможна скорост. Влакът ни е военен, носи подкрепления и помощ на Форт Хъмболт, а вече закъсняваме. Кавалерията на Съединените щати не обича да се бави, а вече с два дни изоставаме от разписанието.
Той вдигна поглед, тъй като Хенри се беше появил за трети път и бе застанал печално до вратата — въплъщение на страдащ от лошо храносмилане меланхолик, за когото животът несъмнено е непосилно бреме.
— Господин губернатор, господин полковник. Вечерята е сервирана.
Трапезарията беше малка, побираше едва две маси по за четирима, но затова пък обзавеждането и бе издържано в същите разкошни рамки както салонът. Губернаторът, племенницата му, Клеърмонт и О’Брайън седнаха на едната маса, а Пиърс, доктор Молиньо и преподобният Пийбоди се настаниха на другата. По масите вече бяха сложени бутилки бяло и червено вино, а като с вълшебен трик, известен само на Хенри, бялото бе дори изстудено. Самият Хенри сновеше плавно наоколо със сдържана, макар и гробовна компетентност.
Пийбоди вдигна сурово ръка на предложението на Хенри да му налее вино, обърна чашата си с дъното нагоре като красноречиво напомняне колко е непреклонен и продължи да разглежда Пиърс в захлас, примесен със страхопочитание и дори ужас.
По едно съвпадение, господин маршал, и двамата с доктора сме от Охайо, но дори по онези далечни места всички са чували за вас. Вярвайте ми, чувствувам се много особено. Седя тук на една маса, лице в лице с най-известния… ъъ… човек на закона в целия Запад!
Пиърс се усмихна.
— Под известен имате предвид печалната ми слава.
— Не, не! Уверявам ви, че сте прочут. — Пийбоди обаче твърде много бързаше да увери Пиърс — Аз съм миролюбив човек и божи служител, но дори ние сме принудени да признаем, че сте избили всички тези десетки индианци в изпълнение на служебния си дълг…
— Чакайте, чакайте, преподобни отче — вдигна ръка в знак на протест Пиърс. — Не са десетки, а единици, и то само когато не съм имал друг изход. И сред тях едва ли е имало индианци, просто дезертьори и престъпници. А и оттогава изминаха две години. Сега съм не по-малко миролюбив от вас — питайте губернатора, той ще подкрепи думите ми.
Пийбоди пое дълбоко въздух.
— Тогава защо носите два пистолета, господин маршал?
— Защото в противен случай с мен е свършено. В момента поне пет-шест души, наскоро освободени от затворите, където ги напъхах, биха дали мило и драго да ме одерат жив. Но никой от тях не би извадил пистолет срещу мен, защото се прочух с умението да стрелям точно. Ала свари ли ме някой от тях без пистолет, славата ми на стрелец няма да струва и лист празна хартия. — Пиърс потупа пистолетите си. — Това не са нападателни оръжия, преподобни отче, а застрахователни полици.
Пийбоди се постара да прикрие недоверието си.
— Значи сте миролюбив човек?
— Сега да. Навремето бях разузнавач в армията, бил съм се с индианците. Още много ги има наоколо. Но на човек му идва до гуша да убива.
— Кой човек? — Свещеникът може би си въобразяваше, че лицето му е непроницаемо като на играч на покер, но липсата на доверие в думите на събеседника му бе изписана по него недвусмислено. — Вие?
— Има и други начини за усмиряване на индианците, не само като ги дупчим с куршуми. Помолих господин губернатора да ме назначи за индиански посредник на тази територия. Разрешавам спорове между тях и белите хора, определям местата за резерватите, опитвам се да спра трафика на оръжие и уиски, грижа се за премахването на нежелателни случки по техните места. — Той се усмихна. — Което впрочем влиза и в задълженията на един маршал.
Работата върви мудно, но аз все пак напредвам полека-лека. Имам чувството, че пайутите вече ми имат доверие. Което ме подсеща за нещо. — Той се извърна към другата маса. — Господин полковник!