— Не съм длъжна да отговарям на въпросите ви. Ала въпреки това си личеше, че те са събудили любопитството и.
— Освен всичките ми недостатъци, изброени от маршала, аз съм надарен и със съществена доза натрапчива упоритост. С писмо ли ви покани? Не, естествено. Поканата е дошла по телеграфа. Всички спешни послания се изпращат телеграфически. — Той рязко промени темата на разпита си: — Добре ли познавате чичо си, полковник Клеърмонт, майор О’Брайън?
— Не, наистина! — Марика отново се зае да свива устни. — Вашите въпроси са непоносими…
Благодаря, благодаря. — Дийкин пресуши чашата, седна и започна да връзва отново глезените си. — Друго не ме интересува. — Той се изправи, подаде и второто парче въже и и обърна гърба си, където бе преплел ръце. — Ще бъдете ли добра… само че не толкова стегнато. Марика бавно попита:
— На какво дължа цялата тази загриженост? Вие самият си имате предостатъчно главоболия и неприятности…
Така е, скъпо момиче, имам си ги. Просто се опитвам да се разсейвам и да не мисля за тях. — Той подбели очи от болка, когато въжето се затегна около възпалените му китки. — По-полека!
Без да отговори, тя завърза и последния възел, помогна му отначало да приседне на пода, после да легне и без дума повече напусна салона. Върнала се в малкото си купе, тя затвори безшумно вратата и дълго седя на леглото с неподвижно, замислено лице.
В ярко осветената в червено кабина на локомотива Банлън също стоеше замислен, а вниманието му постоянно се раздвояваше между контролните уреди и взирането през страничното прозорче към релсите отпред и небето горе. Черната облачна грамада, която бързо се придвижваше на изток, сега забулваше половината небе. Много скоро тъмнината щеше да се доближи до онази крайна точка на насищане, която е възможна единствено по високите плата, където планините и дърветата, а и земята са покрити с бял сняг.
Огнярят Джаксън беше почти копие на Банлън — също тъй неестествено слаб, тъмнокож и с огромни мрежести бръчки край очите, които прерязваха спечената като пергамент кожа почти до ушите. Той се потеше обилно въпреки студа — при подобни стръмни изкачвания постоянната нужда от пълна пара поглъщаше горивото ненаситно и той едва смогваше да захранва пещероподобната паст на пещта. Джаксън бе роб на твърде взискателен господар. Той добави последния наръч дърва към жаравата, попи чело с мръсна хавлиена кърпа и рязко затвори вратата на пещта. В резултат кабината незабавно потъна в мрак.
Банлън се отдръпна от прозорчето и отиде при контролните уреди. Внезапно се разнесе гръмък, метален и безкрайно зловещ стържещ трясък. Банлън отправи куп неподлежащи на отпечатване епитети по адрес на източника на този шум.
— Какво става? — рязко попита огнярят.
Без да отговори, Банлън бързо дръпна спирачката. Миг тишина, последван от пронизително стържене и трополене влакът се надипли като хармоника при сблъскалите се буфери, забави постепенно ход и накрая спря окончателно. Навсякъде малцината бодърствуващи — с изключение на овързания Дийкин — и мнозината заспали, току-що рязко разбудени, се пресегнаха да се хванат за най-близката опора, докато композицията с трясък, друсано, потреперване и подскоци осъществи непредвиденото си спиране. Немалък брой от непробудно спящите бяха безцеремонно изхвърлени от койките си на пода.
— Ах, този проклет регулатор на парата! — ругаеше Банлън. — Май че е паднал затягащият болт. Дай една жица на Девлин — да държи здраво спирачките!
Той откачи от стената едва мъждукащата газена лампа и се завзира в провинилия се регулатор.
— Отвори пещта, че тази проклетия е по-немощна и от светулка.
Джаксън изпълни нареждането му, надвеси се отвън и погледна назад.
— Доста народ се е запътил насам — докладва той.
— И като ги гледам, нямат много щастлив вид.
— А ти какво искаш? — кисело попита Банлън. — Делегация с цветя и поздравления, задето сме им спасили живота? — Той погледна и от другата страна. — И оттук се задава тълпа доволни клиенти.