— А ако не остане нито един бял, за да разказва какво се е случило? — Калун изчака тази мисъл да се загнезди в съзнанието на индианеца и продължи ласкаво, убедително: — Наградата е по-висока от цената, много по-висока.
След продължително мълчание Бялата Ръка кимна неколкократно.
— Така е. Наградата си заслужава.
Петнайсет минути след като военният влак запълзя мъчително нагоре към Прохода на Палача, Марика вече беше застанала до прозореца на офицерския салон, загледана навън, напълно забравила както шестимата мъже, седнали зад гърба и, така и вледеняващия хлад на стъклото, на което бе подпряла чело.
— Каква фантастична гледка — промълви тя сякаш на себе си.
Едва ли някой би оспорил изявлението и. Снежната вихрушка бе преминала и сега криволичещият железен път се виждаше на две мили разстояние как следва главоломните очертания на обрамчената с борове бяла долина до паяжиновидния мост, прекрачил ждрелото ниско долу, Както често става след снеговалеж, всичко се виждаше с почти неестествена яснота.
Клеърмонт не се интересуваше от гледката, Мисълта му бе заета с далеч по-неотложни и тревожим проблеми.
— Успяхте ли да научите нещо, господин маршал? — попита той.
— Не, сър. — Пиърс не беше умърлушен, защото природата му не бе нагодена към усещането и проявлението на подобни чувства, но и трудно би могъл да бъде наречен възторжен. — Никой нищо не знае, нищо не е видял, нищо не е направил, нито чул, никой никого дори не подозира. Не, сър, може да се каже, че не съм постигнал никакъв напредък.
— Аз не съм толкова сигурен — насърчително се обади Дийкин. — От полза е и всяка подробност, която може да изключи някого от сметките, нали, господин маршал? Например, аз бях целият овързан, така че няма начин да съм убиецът. Остават ви само осемнайсети на заподозрени. За човек с вашите…
Той млъкна, защото до слуха на всички стигна оглушителен гръм. Клеърмонт, вече почти станал, попита с гласа на човек, убеден, че надвисналата беда е вече тук:
— За Бога, какво беше това?
Марика потвърди и най-черните му подозрения. Гласът и се извиси до писък:
— Не! Не! Не!
Освен Клеърмонт, Пиърс и Дийкин в салона имаше още трима мъже — О’Брайън, губернаторът и преподобният Пийбоди. Само след секунди всички до един се бяха скупчили до най-близкия прозорец от страната на Марика. Лицата на шестимата отразяваха, или поне така изглеждаха, целия ужас, потрес и неверие, които се съдържаха в гласа на момичето.
Последните три вагона от композицията — двата, в които пътуваха войниците, и спирачният — се бяха откъснали от основното тяло на влака и вече набираха скорост назад по дългия стръмен скат на Прохода на Палача. Бързо растящото разстояние между предната част на композицията и откъсналите се вагони ясно показваше с какво шеметно ускорение се отдалечаваха. Дийкин се разкрещя:
— За Бога, скачайте! Веднага! Скачайте! Преди да е станало късно!
Ала никой не скочи.
Средният от трите откъснали се вагона — онзи, в който пътуваше и Белю — вече се олюляваше и застрашително дрънчеше. Тракането на колелетата при преминаването през релсовите подложки се увеличаваше с всяка изминала секунда. Съединителните плочи на релсите бяха закрепени за траверсите не с болтове, а посредством метални шипове, което увеличаваше заплахата, че самият железен път ще започне да се измъква от леглото си.
Сред войниците във вагона цареше пълно объркване. Лицата им изразяваха всички възможни чувства от изумление до паника. Повечето, до един правещи сетни усилия да запазят равновесие, се щураха насам-натам безцелно, ала две от войничетата, подканяни от режещия глас на Белю, отчаяно се опитваха да отворят страничните врати. След няколко минути безрезултатни усилия се отказаха. Едното войниче извиси глас над безразборните крясъци:
— Боже милостиви! Вратите са заключени отвън!
Парализирани от ужас, шестимата мъже и момичето в офицерския салон продължаваха да гледат безпомощно как изскубналите се вагони, вече изминали една четвърт от голямата извивка в Прохода на Палача и отдалечени поне на миля от тях, неумолимо увеличаваха скоростта си и така се олюляваха от една страна на друга, че колелетата започнаха да се отделят от релсите.
Клеърмонт извика:
— Девлин! Спирачът! Защо по дяволите не направи нещо?
Същата мисъл, при това с далеч по-голяма настойчивост, мина през ума и на сержант Белю.
— Спирачът! Спирачът! Защо не направи… какво, по дяволите, прави?
Белю хукна или — ако трябва да бъдем по-точни — политна по яростно тресящата се и вибрираща пътека към задната врата на вагона. Нямаше какво да го спре поради факта, че централното пространство беше безлюдно — повечето войници, хипнотизирани от шока, че трябва да приемат сляпо неизбежното, бяха притиснали обезумели лица към стъклата на прозорците, с омагьосани от размазания пейзаж съзнания.