Дийкин се опита да разкъса хватката на негъра, но това не беше по силите му. Заудря го с всичката си сила, или по-скоро каквото бе останало от нея, едновременно по лицето и тялото, но Карлос само се усмихна по-широко. Бавно, с притреперващи от напрежение крака, Дийкин прибра колене и бавно започна да се изправя, като по този начин вдигаше и готвача със себе си. Всъщност Карлос не се постара особено да му попречи да стане, цялото му внимание бе съсредоточено в силата на хватката.
Докато двамата мъже се бореха с темпото на забавен кадър, опитвайки се да се задържат върху коварно хлъзгавата повърхност, Карлос погледна за миг вляво. Точно под тях започваше виещата се крива на подпорния мост, под който зееше бездната на бездънна пропаст. Оголил зъби от животинския напън на борбата и от пред вкусването на предстоящата победа, той впи още по-дълбоко пръсти във врата на Дийкин. Неговата прекомерна самоувереност, или по-скоро количеството алкохол в организма, му попречиха изглежда да съобрази с каква цел Дийкин изправи и двамата на крака. Когато разбра, беше късно.
Вкопчил се с две ръце в палтото на Карлос, Дийкин рязко се метна назад по гръб. Съвършено неподготвеният Карлос изгуби равновесие върху ледената повърхност и нямаше друг избор, освен да падне подире му. Ала докато падаха, Дийкин сгъна крака, така че коленете му почти опряха о брадичката, долепи стъпала до корема на Карлос и ритна нагоре с все сили. Скоростта от падането на готвача напред, съчетана с яростното ритане на Дийкин в обратна посока наруши хватката на Карлос и го отпрати с безпомощно махащи ръце и крака извън ръба на вагона през моста в черните дълбини на пропастта.
Дийкин незабавно се вкопчи във вентилатора и се загледа в ждрелото ниско долу. Карлос, превъртащ се във въздуха неестествено мързеливо, забавено, се изгуби в снежния безкрай.
Ушите на Дийкин не бяха единствените, дочули последните звуци, издадени от Карлос на тази земя. Хенри, който си вареше кафе на печката, рязко вдигна глава. Стоя известно време неподвижен, в напрегнато изчакване, но когато звукът не се повтори, сви рамене и се върна при кафеника.
Заморен, останал без дъх, масажиращ натъртения си врат — от което болното рамо го заболя повече, без да му олекне на врата — Дийкин стоя известно време вкопчен във вентилатора, след което се запромъква внимателно към края на вагона и се смъкна на площадката. Влезе вътре, запали втора лампа и продължи изследователската си работа. Отвори още два сандъка с медицински материали — и двата пълни с муниции за уинчестерките. Стигна до петия и щеше да го подмине, ако не забеляза случайно, че е леко по-продълговат от останалите. Това бе достатъчно основание да забие длето в капака. Сандъкът бе натъпкан със сивкави гумени торбички, в каквито обикновено се превозва барут.
Реши да отвори още един сандък, макар вероятността да съдържа същото бе твърде голяма. В този обаче имаше дребни цилиндрични предмети, всеки двайсетина сантиметра дълъг, до един увити в омаслена сива хартия, вероятно не пропускаща вода. Дийкин сложи два броя в джоба си, загаси лампата, мина към предната част на вагона, откачи кожуха си от кръглото прозорче и тъкмо го обличаше, когато видя Хенри да отваря вратата на втория вагон. Носеше кафеник, две големи чаши и фенер. Затвори подире си и се огледа недоумяващо. Изглежда, Карлос не бе имал навика да напуска поста си.
Дийкин не изчака. Бързо отиде в дъното на вагона, излезе на задната площадка и застана зад едно от двете прозорчета.
Хенри, вдигнал високо фенера, отвори отсрещната врата и бавно влезе в продоволствения вагон. Погледна вляво и се закова на място, защото гледката пред очите му не беше за вярване. Съвсем не очакваше да види, че шест от безиросаните сандъци са с безцеремонно изтръгнати капаци, оголили съдържанието си от муниции, барут и динамит. Бавно, с движения на сомнамбул той остави кафеника и чашите и се придвижи към дъното на вагона. Там спря с оцъклени очи и зейнала уста, загледан в трите отворени ковчега — два с уинчестерки, а третият с тленните останки на преподобния Пийбоди. Съвзел се от мимолетния си транс, стюардът започна като обезумял да се оглежда наоколо, сякаш да се увери, че не се намира в компанията на побъркания вандал, причинил неприятната гледка; поколеба се, понечи да се върне откъдето бе дошъл, промени решението си и тръгна към противоположния край на вагона. Натрупалият солиден опит Дийкин ловко се покатери на покрива.
Хенри се появи на задната платформа и трябваше да изминат дълги секунди, за да може замаяното му съзнание да приеме изпратеното от сетивата, или каквото беше останало от тях, послание. Лицето му изрази шок и неверие, когато си даде сметка, че остатъкът от влака липсва. Стоеше вкаменен и не вярваше на очите си. После изведнъж дойде на себе си. Извърна се и изчезна през все още отворената врата. Дийкин се спусна долу и го последва, макар и не тъй забързано.