— Станете. Целият сте в сняг и аз замръзвам.
— Не, вие ще станете, ще се облечете и ще доведете тук полковник Клеърмонт.
— Да се облека! Докато вие… вие сте тук…
Дийкин метна уморена ръка през очите си.
— Мило момиче… искам да кажа… драга госпожице. Имам си други, далеч по-неприятни грижи. Видяхте визитната ми картичка. Никой не бива да ви забележи, когато разговаряте с него. Не бива да видят, като го водите насам, и не му казвайте, че съм тук.
Марика го изгледа замислено, но не продължи да спори. Нещо в лицето му сложи край на всякакви спорове. Облече се набързо, излезе и само след две минути се върна, следвана от озадачения, както можеше да се очаква, полковник Клеърмонт.
Докато Марика затваряше вратата, Дийкин отметна завивките от лицето си и свали крака на пода.
— Дийкин! Дийкин! — Клеърмонт не вярваше на очите си. — Какво, за Бога…
Той млъкна рязко и се пресегна към колта в кобура си.
— Оставете на мира пистолета — уморено каза Дийкин. — Ще имате предостатъчно възможност да го използувате в най-скоро време. Макар и не върху мен.
И той подаде на Клеърмонт картичката си. Полковникът я пое колебливо, прочете написаното, после повторно и дори трети път. Произнесе на глас:
— „Джон Стантън Дийкин… Правителство на Съединените Американски Щати… Федерална тайна служба… Алън Пинкъртън.“ — Полковникът си възвърна апломба със забележителна бързина и спокойно върна визитката на Дийкин. Познавам лично господиин Пинкъртън. Това действително е неговият подпис. Вас също ви познах. Макар и чак сега. Или поне съм чувал за вас. През 1866 година под името Джон Стантън разкрихте обира на бързия влак за Адамс. Бяха задигнати седемстотин хиляди долара. — Дийкин кимна. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Дийкин?
— Какво иска от вас? — Марика явно не вярваше на ушите си. — Но откъде знаете, че той… все пак нито го разпитахте…
— Никой не задава въпроси на Джон Стантън Дийкин, госпожице.
Гласът на Клеърмонт беше почти нежен.
— Но аз дори не съм чувала за…
— Не ни е позволено да афишираме дейността си — търпеливо заобяснява Дийкин. — Както прочетохте, става дума за тайна служба. А за въпроси нямаме време. Те са вече по следите ми и животът на двама ви не струва колкото изгоряла клечка кибрит. — Той помълча, замислен дълбоко. — Това щеше да е вярно, дори и да не ме подозираха още. Но сега вече трябва да се играе с открити карти. В този момент всички други във влака имат една-единствена цел в живота — да се погрижат ние да не оживеем.
— Той леко открехна вратата, ослуша се и пак я затвори.
— Отпред са, разговарят. Сега е единствената ни възможност. Тръгвайте.
Той свали чаршафите от леглото на Марика и ги натъпка под палтото си.
— За какво са ви? — учуди се полковникът.
— По-късно ще ви обясня. Хайде.
— Хайде ли? — попита като обезумяла Марика. — Ами чичо? Не мога да оставя…
Дийкин произнесе много тихо:
— Ще се погрижа нашият високопочтен и многоуважаем губернатор, вашият любим чичо, да бъде съден за убийство, държавна измяна и едромащабно грабителство.
Марика го изгледа в пълно недоумение. Лицето и пребледня. Дийкин отвори вратата. Долетяха възбудени гласове. В офицерския салон думата имаше Хенри:
— Сетих се къде съм го виждал! В Ричмънд5 — Гласът на Хенри издаваше колко е нещастен. — През шейсет и трета. Шпионин на Севера. Видях го само веднъж. Той избяга. Но няма грешка — същият е.
— Господи! Федерален агент! — Гласът на О’Брайън беше злобен, но уплахът в него вече надделяваше. — Давате ли си сметка какво означава това, господин губернатор?
Губернаторът явно си даваше ясна сметка. Гласът му притреперваше, извисен в нехарактерни за обичайния му тембър висоти:
— Намерете го! За Бога, намерете го! Намерете го и го убийте! Чухте ли ме? Убийте го! Убийте го!
— Имам чувството, че иска да ме убие — прошепна Дийкин на ухото на Марика. — Очарователно старче, не намирате ли?
И Дийкин тръгна безшумно и забързано по коридора, следван от пребледнялата разтреперана Марика и рядко хладнокръвния Клеърмонт. Минаха забързано през трапезарията и излязоха на задната площадка. Дийкин, без да каже дума, им посочи покрива. В първия миг Клеърмонт го изгледа озадачено, но веднага кимна с разбиране. Подпомогнат от Дийкин, бързо се намери горе, обвил с ръка един от вентилаторите, докато другата протягаше към Марика. Скоро и тримата бяха там, сгушени един до друг, с гръб към навяващия сняг.
— Това е ужасно! — Гласът на Марика трепереше, но не от студ, нито от страх. — Ще измръзнем тук.
5
Столицата на щата Вирджиния. От 1861 до 1865 г. столица на Конфедерацията на Юга. — Б.пр.