— Да не чувам лоша дума за покривите на влаковете — рече Дийкин с укор. — Те са мой втори дом. Пък и за момента това е най-безопасното място… Наведете се!
Настойчивостта в гласа му и в ръцете, с които ги притисна надолу, ги накара да залегнат, а големият боров клон забърса гърбовете им.
— Най-безопасното място, ако внимавате с тези проклети ниски клони — довърши Дийкин мисълта си.
— А сега какво ще правим? — попита Клеърмонт много спокойно, а по лицето му се четеше, че очаква славно да се позабавлява.
— Ще чакаме. Ще чакаме и ще се ослушваме.
Дийкин се просна по корем и долепи ухо до вентилатора. Клеърмонт незабавно последва примера му. Дийкин се пресегна и накара Марика да легне до него.
— Не е необходимо да ме прегръщате — хладно го сряза момичето.
— Това е поради романтичната обстановка — рече той. — Много съм податлив на такива неща.
— Нима? — Гласът и не отстъпваше по студ на нощта.
— Просто не искам да паднете. Тя потъна в обидено мълчание.
— Тук са — прошепна полковникът. Дийкин кимна. О’Брайън, Пиърс и Хенри, и тримата с пистолети в ръце, застинаха в моментна нерешителност насред трапезарията.
— Щом като Хенри е чул крясък и Дийкин наистина се е бил с Карлос, може и двамата да са паднали от влака и…
Доколкото губернаторът беше в състояние да тича, той, може да се каже, се втурна в трапезарията. На втория метър се беше вече запъхтял.
— Племенницата ми! Изчезнала е!
Кратко, объркано мълчание, от което пръв се окопити О’Брайън:
— Хенри, иди виж дали полковник Клеърмонт… — Не, аз сам ще проверя.
Дийкин и Клеърмонт се спогледаха, след което Дийкин се доближи с пълзене до ръба на вагона — тъкмо навреме, за да види как О’Брайън прекосява площадката между първия и втория вагон. Майорът, както забеляза Дийкин, бе забравил елементарната учтивост и не бе прибрал пистолета в кобура, преди да се яви пред по-висш офицер. Дийкин допълзя обратно до вентилатора и разсеяно прегърна с ръка момичето през раменете. Ако тя имаше възражения, не ги изрази гласно.
— Да не сте влезли в спор с Карлос? — попита Клеърмонт.
— В известен смисъл. На покрива на снабдителния вагон. Той падна.
— Карлос? Падна? Този мил жизнерадостен човек? — Способността на Марика да поема нови количества все по-нерадостни вести почти се бе изчерпала. Но… той може да е наранен. Може да лежи някъде край релсите и да замръзва в този нечовешки студ.
— Че е наранен, в това не се съмнявам. Но не лежи край релсите и нищо не усеща. Тогава тъкмо минавахме над един мост и падането му към дъното на пропастта продължи доста време.
— Вие сте го убили! — Дийкин едва долови изречените с пресипнал глас думи. Та това си е чисто убийство!
— Всеки мъж има нужда от хоби. Той стисна по-здраво раменете й. — Или предпочитате аз да лежа сега долу на дъното на урвата? Защото за малко щеше да стане точно това.
Тя помълча, сетне прошепна:
— Извинете. Говоря глупости.
— Да — потвърди Клеърмонт без капка кавалерско чувство. — Е, господин Дийкин, сега какво ще правим?
— Ще превземем локомотива.
— Там ще бъдем ли в безопасност?
— Ще бъдем, стига да се отървем от нашия приятел Банлън.
Клеърмонт го изгледа недоумяващо.
— Да, господин полковник, за съжаление е точно така. Банлън.
— Не мога да повярвам.
— Сенките на тримата мъже, убити от него, не биха изразили съмнение.
— Трима?!
— Знам го със сигурност.
Клеърмонт сравнително бързо се нагоди към променилата се обстановка.
— Значи е въоръжен? — попита спокойно.
— Не знам, но е възможно. Във всеки случай Рафърти има пушка. И Банлън ще я използува — след като бутне момчето от влака.
— Ами ако ни чуе, като приближаваме? Може да не ви допусне до локомотива.
— Живеем в несигурен свят, господин полковник.
— Може да заемем позиция някъде из влака — в коридор, пред врата… Аз имам пистолет.
— Безнадеждна работа. Те са отчаяни хора, а и при цялото ми уважение към вас, господин полковник, едва да сте равностоен противник на Пиърс или О’Брайън. Дори и да успеете да ги задържите, пукотевицата ще предупреди Банлън. Никой няма да може да се добере до кабината на локомотива и той ще отпраши право във Форт Хъмболт, без да спре по пътя.
— Е, и? Там ще сме сред приятели.
— Боя се, че съвсем не е така.
Дийкин вдигна предупредително пръст и надникна предпазливо над задния край на вагона — О’Брайън тъкмо минаваше от втория вагон в първия. Долепи отново ухо до вентилатора. От гласа на майора личеше, че обичайната му невъзмутима приветливост окончателно го е напуснала.