Клеърмонт, сериозно разгневен, бутна отново брезента и излезе навън. Очите му обходиха вагоните на влаковата композиция. Зад локомотива и натоварения с дърва открит товарен вагон се нареждаха седем на пръв поглед пътнически вагона. Композицията завършваше със спирачен вагон. Четвъртият и петият не бяха пътнически и това си личеше от дървените рампи, спуснати към перона. До първата рампа беше застанал широкоплещест мургав мъж с пищни мустаци. Беше само по риза и отмяташе нещо в списъка, който държеше. Клеърмонт забързано тръгна към него. За него Белю беше най-добрият сержант в цялата кавалерия на Съединените щати, а що се отнася до Белю, той беше убеден, че никога не е служил под началството на по-свестен офицер от полковника. И двамата се стараеха по всякакъв начин да прикрият мнението си един за друг.
Клеърмонт кимна на сержанта, изкачи се по първата рампа и надникна във вътрешността на вагона. Около четири пети от помещението беше заето от преградени отделения за коне, останалата площ беше предназначена за фураж и вода. Всички отделения бяха празни. Клеърмонт слезе обратно на перона.
— Е, Белю, къде са конете? Да не говоря за твоите кавалеристи. Май че и следа няма от тях.
Белю, който се зае да си закопчава куртката на униформата, беше невъзмутим.
— Конете са нахранени и напоени, господин полковник. Момчетата ги изведоха да се поразтъпчат. След два дни стоене във вагоните имат нужда от малка разходка.
— Аз също, но нямам време за това. Добре, четирикраките ни приятели са твоя грижа, но все пак качвай ги вече обратно. След половин час потегляме. Има ли достатъчни запаси храна и вода за целия път до форта?
— Да, сър.
— А за момчетата?
— И за тях, сър.
— А топливо за всички печки, включително в конските вагони? Горе в планината ще ни измръзнат задниците.
— Предостатъчно, сър.
— Дано си прав, за твое добро. А и за доброто на всички ни. Къде е капитан Оукланд? И лейтенант Нюъл?
— Бяха тук малко преди да отведа конете и момчетата в оборите. Видях ги като вървяха покрай влака, по посока на града. Не са ли там, сър?
— Откъде, по дяволите, да знам? Щях ли да те питам, ако имах представа? — Прагът на раздразнителността на Клеърмонт главоломно спадаше. — Прати да ги намерят. Да дойдат да ми рапортуват в „Империал“! Господи! „Империал“, що за нелепост!
Белю изпусна дълбока, но все пак дискретно беззвучна въздишка на облекчение, щом видя гърба на своя началник, запътил се към локомотива. Полковникът се засили и скочи на желязното стъпало на кабината. Крис Банлън, машинистът, беше нисък и слаб, по-скоро кльощав. Лицето му беше невероятно съсухрено и обветрено до тъмнокафяво, което контрастираше нелепо с теменуженосините му очи. Работеше нещо по машината с тежък гаечен ключ. Щом усети присъствието на полковника, донави тежкия болт и върна ключа в сандъка с инструментите.
— Добър ден, господин полковник — усмихна се сърдечно. — За мен е чест.
— Нещо нередно ли има?
— Не, просто се застраховам да няма неприятности.
— Парата как е?
Банлън отвори вратата на пещта. Огнената вълна, която ги лъхна, неволно накара Клеърмонт да отстъпи назад. Банлън затвори вратичката.
— Готови сме да потеглим, господин полковник.
Клеърмонт хвърли един поглед към вагона, натоварен догоре с дърва.
— Как сме с горивото?
— Ще стигне до първата гара, дори ще остане. — Банлън огледа гордо товарния вагон. — Ние с Хенри запълнихме всяко ъгълче. Хенри е голям работяга.
— Хенри ли? Стюарда ли имаш предвид? — Клеърмонт не се намръщи, но гласът му издаде недоволството.
— А помощник-машинистът? Джаксън ли му беше името? Огнярят ти.
— Ама и аз не си знам приказките! — ядоса се на себе си Банлън. — Хенри сам пожела да помогне. Джаксън… такова… След това дойде.
— След кое?
— След като се върна от града с бирата. — Невероятно сините очи се взряха притеснено в Клеърмонт. — Нали не се сърдите, господин полковник?
— Вие сте служители на железниците, а не войници — рязко отвърна Клеърмонт. — Не е моя грижа какво правите — стига да не пиете излишно много и да не излезете от релсите на някой паянтов мост в проклетите планини.
— Обърна се да слиза по стълбата, но отново рязко попита: — Да си виждал капитан Оукланд или лейтенант Нюъл?
— Видях и двамата. Поспряха при нас и си побъбриха с мен и Хенри, сетне тръгнаха към града.
— Не споменаха ли къде отиват?
— Не, сър, съжалявам.
— Е, благодаря. — Той слезе, погледна към сержант Белю, който оседлаваше коня си, и се провикна: — Предай на онези, дето ще ги търсят, че са слезли в града.