Дийкин внимаваше ръцете му да са подчертано раздалечени от тялото, защото на няколко крачки зад Пиърс различи и силуета на О’Брайън, също с неизбежния пистолет в ръка.
— Какво да направя? — извика той.
— Така те искаме, господин Агент на тайните служби. — Пиърс звучеше почти радостно. — Спри влака.
Дийкин се извърна към уредите за управление и каза тихо, на себе си:
— Спри влака, както ти наредиха.
Леко издърпа спирачката, като същевременно затвори и регулатора за парата. И ненадейно с едно рязко като конвулсия движение дръпна лоста на спирачката докрай. Колелата на локомотива внезапно се застопориха, последва серия от удари на метал о метал — буферите на вагоните се заблъскаха един в друг в бърза последователност.
Въздействието на спирането върху двамата въоръжени мъже на покрива беше катастрофално. Съчетанието от рязко убиване на скоростта и изненадващо силното друсване отпрати седналия върху омръзналия заледен покрив Пиърс главоломно и безпомощно напред и надолу върху платформата, а докато се вкопчваше в парапета, зада отърве кожата си, пистолетът му отлетя встрани нейде край релсите. Зад него О’Брайън се просна по гръб напречно на вагона, вкопчил се отчаяно в един от вентилаторите, за да не последва примера на Пиърс.
— Залегнете! — изкрещя Дийкин, освободи спирачката, отвори регулатора на парата докрай и се метна към товарния вагон. Клеърмонт вече се беше тръшнал по лице на пода на кабината, а Марика седеше в открития вагон и гледаше тъжно. Дийкин рискува да надникне над барикадата.
Пиърс, вече станал на крака, много бързаше да се прибере на завет във вагона, а О’Брайън с обезобразено от злоба лице тъкмо се прицелваше. От дулото блесна огън. За Дийкин изстрелът, металното изтракване и воят на рикошета прозвучаха едновременно. Почти инстинктивно сграбчи най-близкото парче дърво и без да се подлага на огъня на майора, замахна силно с ръка и го метна напред и нагоре.
О’Брайън нямаше цел, по която да стреля, но пък не му и трябваше. Рикоширащите в ограниченото метално пространство на локомотивната кабина куршуми можеха да се окажат не по-малко смъртоносни от пряко попадение. Той тъкмо натискаше повторно спусъка, когато лицето му промени израза си от яд на тревога — цепеницата, която се приближаваше към него с главоломна скорост, му се видя колкото цял дънер. Без да изпуска вентилатора, той се метна на една страна, но закъсня — ударът в рамото беше тъй силен, че цялото му тяло изтръпна от болка. Пистолетът полетя встрани. Без да знае, че О’Брайън е обезоръжен, Дийкин продължи да го замеря с дърва, като се навеждаше и изправяше с цялата бързина, на която бе способен. Майорът съумяваше с ловко извъртане настрани да избегне част от снарядите, други отблъскваше с ръка, но някои все пак го уцелиха. Той забърза да се оттегли назад, пълзейки непохватно, като сакат рак, докато с въздишка на облекчение успя да ги прислони в прикритието на задната площадка.
Дийкин се изправи в товарния вагон, погледна бързо, а после и по-спокойно към опашката на влака. Хоризонтът беше чист. Предната платформа и покривът на първия вагон бяха пусти. Обърна се към Марика.
— Боли ли ви някъде?
Тя предпазливо се разтри.
— Само мястото, което ми послужи за внезапно сядане.
Дийкин се усмихна и се обърна към Клеърмонт:
— А вас?
— Нищо освен нараненото достойнство.
Дийкин кимна, нагласи регулатора за пирата, взе пушката на Рафърти и отиде да пренареди барикадата.
В офицерския салон губернаторът и тримата му съзаклятници водеха втория си военен съвет. В атмосферата витаеше нещо като отчаяние, да не кажем направо пораженчество. Губернаторът държеше същата препълнена чаша — а може би беше друга, но пак препълнена. Изразът на лицето му, докато се взираше както и преди в запалената печка, бе притеснен и нещастен до крайност. О’Брайън и Пиърс — вторият тъкмо връщаше на мястото и гарафата с живителна течност — имаха вид на двама сурови и опитни воини, несвикнали да търпят пълно и при това светкавично поражение. Хенри, и той с чаша в ръка, се държеше на почтително разстояние. Неговото изражение бе по-погребално от всеки друг път, ако това изобщо беше възможно.
— Да имате други гениални хрумвания, губернаторе? — рязко попита Пиърс.
— Замисълът беше мой, а изпълнението — изцяло ваше. Да не съм аз виновен, че ви е надхитрил? Ех, да бях с двайсетина години по-млад…
— Да, ама не сте — сряза го О’Брайън. — Затова си затваряйте устата.
Хенри се обади неуверено: