— А златото е трябвало да бъде превозено обратно в ковчезите, така ли?
— А как иначе? Нима има по-сигурен, по-безопасен начин? Кой ще седне да отваря ковчези — особено ако в тях има умрели от холера? При нужда може и да бъдат погребани с военни почести… и изровени на другата нощ, разбира се.
Клеърмонт поклати глава. Борческият му дух го беше напуснал. Имаше вид на човек, обзет от крайно отчаяние.
— Някъде ни причакват убийци — пайути, един Господ знае колко на брой, зад нас се возят готови на всичко бандити, а Калун и ренегатите му само нас чакат във форта…
— Не се тревожете — успокоително каза Дийкин. — Все ще измислим нещо.
Марика го изгледа с хладно преценяващи очи.
— Убедена съм, че ще измислим, господин Дийкин.
— Всъщност вече знам какво трябва да се прави.
Девета глава
Проходът на сломените сърца — безплодно и безводно дере, което бе разбило не само сърца, а и много глави, отвеждаше железопътните линии до малък разклон. Левият, или южен ръкав на дерето, граничеше с вертикална скала, а десният — с относително полегат склон, от който се стигаше до отдавна пресъхнало речно корито, щедро осеяно с грамадни, заоблени от едновремешните води камъни. Те предлагаха великолепен заслон — великолепен за хора, но напълно негоден за коне. Най-близкото що-годе подходящо прикритие бе гъста, макар и малка борова горичка на около миля разстояние, отвъд долината. Точно на това място Бялата Ръка махна на уморените си конници да спрат, което те и сториха с признателност.
Вождът слезе от коня си и посочи каменистото дере.
— Ето там ще спре влакът, там ще се прикрием. Ще отидем пеша. — Обърна се към двама от воините си. — Конете. Пазете ги тук. Отведете ги по-навътре в гората. Не бива да се виждат.
В трапезарията на влака до печката дремеше Хенри. Феърчайлд, О’Брайън и Пиърс седяха край масите, захлупили глави на ръцете си, и спяха. Дийкин, застанал на стъпалото на кабината, по-буден от всякога, се взираше напред през прозореца. Снегът продължаваше да се сипе и видимостта беше лоша. Марика, също будна, доувиваше полковник Клеърмонт в белия чаршаф и с изключение на ръцете той приличаше от главата до петите на бял пашкул. Дийкин му кимна и посочи напред:
— Наближаваме прохода. Остават ни около две мили. Вие обаче имате само една миля. Виждате ли онези борове вдясно от линиите? — Клеърмонт кимна. — Сигурно там са скрили конете си. Ще има пазачи. — Той посочи с глава пушката на Рафърти, която полковникът стискаше в ръце. — Не бъдете джентълмен. Не се правете на доблестен воин. Не им давайте възможност да се бранят.
Клеърмонт бавно поклати глава. Лицето му беше също тъй неумолимо както и на Дийкин.
Бялата Ръка и един друг пайут бяха приклекнали зад остроръбеста скала откъм десния склон на осеяното с камъни дере. Всички бяха приковали очи в по-ниския източен вход на прохода. Ситно сипещият се сняг им позволяваше да виждат до извивката на железопътната линия, но засега нямаше нищо за гледане. Внезапно другият индианец докосна рамото на вожда. И двамата леко се извърнаха и се заослушваха. Някъде в далечината, слабо, но безпогрешно се носеше измъченото пуфтене на локомотив. Бялата Ръка погледна другаря си и кимна — само веднъж.
Дийкин бръкна под палтото си и извади двете пръчки динамит, с които се беше запасил от снабдителния вагон. Едната внимателно постави в сандъка с инструментите, а втората стисна в ръка. Леко освободи докрай клапата за парата. Влакът веднага започна да забавя ход.
О’Брайън се събуди рязко, бързо отиде до най-близкия прозорец, избърса влагата и надникна навън. После веднага се извърна към Пиърс.
— Събуди се! Нейтън! Събуди се! Влакът спира! Имаш ли представа къде сме?
— Проходът на сломените сърца.
Двамата се спогледаха тревожно. Феърчайлд се размърда, изправи се на стола и също се приближи до прозореца.
— Какво е замислил този дявол? — попита неспокойно.
Дийкин наистина беше замислил нещо. Влакът беше почти спрял. Той запали фитила на динамита, който държеше в ръка, изчака известно време и го метна през дясната врата на кабината. Пиърс, О’Брайън, Феърчайлд и Хенри, и четиримата залепили лица о прозореца, неволно отскочиха назад и вдигнаха ръце към лицата си почти едновременно с ослепителната бяла светкавица и глухата експлозия, раздала се отвън току до прозореца им. Стъклото не се разби и след миг-два те отново се залепиха за него. Междувременно Клеърмонт бе успял да скочи от лявата врата на кабината, да се претърколи по насипа и да се спотаи неподвижен в подножието му. Увит плътно в белия чаршаф, той беше почти невидим на фона на снега. Дийкин даде пара.