— Бялата Ръка! — извика Пиърс. — Бялата Ръка с неговите хора! Какво, по дяволите, означава това?
Той изтича към задната платформа, следван по петите от останалите. Тъкмо я стигнаха и влакът видимо започна да намалява ход.
— Сега е моментът да скочим — рече Феърчайлд. — Бялата Ръка ще ни прикрие и…
— Глупак! — Ако Пиърс някога бе хранил уважение към губернатора на своя щат, сега от него не бе останало нищо. — Той точно това се опитва да ни накара да сторим. До Форт Хъмболт разходката е все още твърде дълга.
И замаха назад към локомотива. Бялата Ръка също му махна, че е разбрал, обърна се и извика някаква заповед, която те не доловиха. Дулата на десетина пушки бяха незабавно вдигнати.
Щом куршумите зачаткаха по кабината на локомотива, Дийкин легна по лице на пода, а в миг на краткотрайно затишие се осмели да надзърне през вратата. Индианците, които презареждаха тичешком, несъмнено настигаха локомотива. Дийкин отново даде пара.
О’Брайън попита с нескрито безпокойство:
— Но какви игри играе този човек, за Бога? Само да поиска и ще ги остави зад себе си…
Двамата с Пиърс се втренчиха един в друг.
Клеърмонт, пристигнал необезпокояван до боровата горичка, сега бързо и спокойно се промъкваше между дърветата, за да наближи пазачите изотзад. Беше убеден, че те са в долния край и наблюдават оттам разиграващата се отвъд долината сцена, а това означаваше, че са с гръб към него. Неумолимото изражение на лицето му показваше, че ще застреля хладнокръвно и без угризение нищо неподозиращите мъже. Всякакви съображения от типа на чест и доблест бяха напълно неуместни, когато ставаше дума за съдбата на толкова хора, зависеща от изхода на начинанието му, пък и за смъртта на всичките му войници и пратката безценно злато.
Общият брой на конете беше около шейсет; нито един не бе спънат или завързан — понитата на индианците бяха дресирани не по-зле от кавалерийските коне на американските войници. Клеърмонт се спря на три коня — останалите щеше да прогони — и бавно запълзя към тях. Те нито изцвилиха, нито изпръхтяха. Някои го изгледаха безразлично, а други дори не го удостоиха с поглед — въпреки плътния косъм явно ги занимаваше единствено собственото им мръзнене.
Пазачите — оказаха се двама — бяха застанали в самия край на гората при последните коне и си хвърляха озадачени погледи, докато се вслушваха в спорадичните изстрели отвъд долината. Подпомогнат от снега, който приглуши шума от приближаването му, от неспокойното мърдане на конете и пълната погълнатост на индианците от хода на битката, отдалечена на близо две мили от тях, Клеърмонт успя да се приближи на пет-шест метра и чак тогава зае позиция зад ствола на един по-голям бор. От такова разстояние нямаше смисъл да използува пушка. Полковникът я остави безшумно на снега и извади колта си.
Пиърс и О’Брайън правеха отчаяни знаци от задната платформа, сочеха непрестанно към далечната борова горичка и махаха на Бялата Ръка и хората му незабавно да тръгнат натам. Индианският вожд най-сетне проумя какво се опитват да му кажат, спря рязко и направи знак на хората си също да спрат. Обърна се и посочи горичката.
— Конете! — изкрещя. — Назад при конете!
Той хукна обратно, но успя да направи само една крачка — двата изстрела, които проехтяха, долетяха ясно до слуха му в смръзналия се въздух. С непроницаемо лице, без да каже дума, вождът потупа двама от хората си по раменете и те побягнаха в тръс към боровете, без особено да бързат. От поведението на Бялата Ръка им стана ясно, че времето за бързане е отминало.
— Сега вече знаем защо Дийкин намали ход и хвърли онзи експлозив — яростно изсъска Пиърс. — За да ни отвлече вниманието, докато Клеърмонт се е спускал от другата страна.
— Мен лично ме тревожат две неизвестни — откликна майорът. — Какво прави тук Бялата Ръка и откъде, за Бога, Дийкин е знаел това?
Индианците, свалили дулата на пушките си, стояха в безутешна нестройна групичка на близо триста метра от опашката на влака. Дийкин погледна назад и отново намали ход.
— Трябва да намерим начин да го ликвидираме! — Истеричните нотки караха гласа на губернатора да притреперва. Трябва, трябва, трябва! Вижте — влакът се движи със скоростта на човешки ход. Можем да скочим, по двама от двете страни, да го заобиколим и…
— И да го гледаме как ни маха за сбогом с пълна пара — довърши О’Брайън.
— Затова ли се движи толкова бавно?
— А вие виждате ли друга причина?
Клеърмонт, повел след себе си двата коня без ездачи, пришпорваше своя нагоре към тясното възвишение, което делеше долината на две. Някъде отпред сплашените от него коне тичаха безразборно, но вече бавно започваха да спират. Горе на билото Клеърмонт дръпна юздата на коня си и се загледа в далечината. На не повече от три мили разстояние, въпреки продължаващия тихо да се сипе сняг, ясно се виждаше устието на втора долина, разклоняваща се вдясно. Прозираха и телеграфните стълбове. Това бе западният изход на Прохода на сломените сърца.