— Празен разговор — уморено отвърна майката на Олег. — Да стопля ли вода?… Страх ме е за тебе, Олег, разбира се, че ме е страх. Ти си ми едничък. Ти си всичко, което ми е останало. А от ден на ден все повече се откъсваш от мене, отиваш някъде, ставаш чужд.
Старецът отмерено крачеше из стаята — така беше, когато е недоволен от учениците, когато ги мързеше. Наведе се, взе глобуса от табуретката. Беше го направил от една голяма гъба, израснала тая зима при бараката. Тогава заедно с Олег стриваха бои, цветната глина, която Мариана и Лиз бяха намерили край ручея — същата, от която сега правят сапун. Изсушиха я, получиха се два цвята — бял и сив. А самата гъба беше люлякова. И Стария по памет нарисува всички материци и океани. Глобусът стана бледен, а след две години още повече избледня и се изтърка, заприлича на кръгъл облак.
Старецът сложи глобуса върху дланта си.
— Атлант — каза майката на Олег.
Олег видя на масата петънце от розова плесен. Това не е жълта, а отровна плесен. Той внимателно избърса с ръкав петното. Глупаво е, когато родната ти майка предпочита някой друг. Това е нещо като предателство. Истинско предателство.
— Ние с тебе ще умрем — каза старецът.
— Чудесно. Поживяхме си — рече майката на Олег.
— И все пак не бързаме да умираме, не ни се разделя с живота.
— Страхливи сме — съгласи се тя.
— Ние с тебе ще умрем — продължи старецът, — но селището трябва да живее. Иначе какъв ще е смисълът на моето и твоето съществуване?
— По-големи шансове да оцелее има селище, обитавано от ловци — рече майката на Олег.
— По-големи са шансовете на селище, обитавано от хора като Олег — отвърна старецът. — Ако нашето племе се предвожда от Дик и другите като него, след сто години никой няма да си спомня кои сме, откъде сме дошли и защо живеем. Ще възтържествува правото на силния, законите на първобитното племе.
— И те ще се плодят и размножават — каза майката на Олег. — Ще станат много. Ще измислят колелото, а след хиляда години и парната машина! — Тя се засмя, сякаш заплака. Подсмръкна с нос.
— Шегуваш ли се? — попита Олег.
— Ирина е напълно сериозна — отвърна старецът. — Борбата за съществуване в елементарна форма ще доведе до безнадежден регрес. Да оцелееш на такава цена чрез приспособяване към природата и приемане на нейните закони — това значи да се предадеш.
— Но все пак да оцелееш — каза майката на Олег.
— Тя не мисли така — обади се Олег.
— Разбира се, че не мисли така — съгласи се Стария. — Познавам Ирина вече двадесет години. И знам, че не мисли така.
— Изобщо предпочитам да не мисля — рече майката на Олег.
— Лъжеш — рече старецът. — Всички мислим за бъдещето, страхуваме се и се надяваме. Иначе ще престанем да бъдем хора. Може да ни спаси само бремето на знанията, с които не се обременява Дик, а ги заменя с простите закони на гората. И докато има алтернатива, можем да се надяваме.
— Заради тази алтернатива ли пращаш Олежка в планината?
— Заради опазването на знанията, заради нас с тебе. Заради борбата с глупостта, нима не е ясно?
— Ти винаги си бил егоист — отвърна майката на Олег.
— Твоят майчински сляп егоизъм не е ли същото?
— За какво ти е Олег? Той няма да издържи пътуването. Слаб е.
Тя не биваше да казва това. Веднага, самичка разбра и погледна Олег, като го молеше с очи да не се сърди, да разбере.
— Стопли вода — каза Стария. — Да пийнем. Заплашва ни забрава. Още сега носителите на трошиците човешка мъдрост остават все по-малко. Едни загиват, умират, други са прекалено погълнати от борбата за оцеляване… и ето че се появява ново поколение. Вие с Мариана още не сте толкова рязко изразени, вие сте преходен етап. Вие сте като звено, което ни свързва с нашето бъдеще. Какво ще е то, представяш ли си го?
— Не се страхуваме от гората — рече Олег. — Познаваме гъбите и дърветата, можем да ходим на лов в степта…
— Аз се страхувам от бъдещето, в което господствува новият човешки тип — Дик ловецът. За мене той е символ на отстъпление, символ за поражението на човека в борбата му с природата.
— Ричард е добро момче. Само че е малко див — обади се майката на Олег от кухнята. — Не му е лесно сам.
— Не говоря за характера — отвърна й старецът, — а за социалното явление. Ирина, кога ще се научиш да се абстрахираш от дреболиите на всекидневието?
— Не знам кога ще се науча, но ако тая зима Дик не бе убил мечката, всички щяхме да измрем от глад — каза тя.
— Дик вече се смята за абориген тук, за господар на гората. Преди пет години престана да идва при мене. Не знам дали още помни азбуката.