— За какво му е? — попита майката на Олег. — И без това няма книги. А и къде, на кого да пише писма?
— Дик знае много песни — каза Олег. — И сам си ги измисля.
Олег малко го досрамя, че му е приятно да чувствува недоброжелателното отношение на стареца към Дик — и затова взе да защищава Дик.
— Работата не е в песните. Песента е зората на цивилизацията. А за малките Дик е кумир. Дик ловеца! За вас пък, жените, е пример. „Я виж Дик. Хубаво момче!“ А за момичетата е рицар. Не си ли забелязвала с какви очи го гледа Мариашка?
— Нека го гледа. Ще се омъжи за него. И ще е добре за селището.
— Мамо! — не издържа Олег.
— Какво има?
Както винаги, майка му не забелязваше нищо наоколо, живееше в някакъв свой свят, предъвкваше все едно и също.
— И тебе те радва светът на хората като Дик, на диваците? — Старецът се ядоса. Дори стовари юмрук върху масата. — Светът на благополучните бързоноги диваци?
— А ти какво предлагаш в замяна?
— Него — старецът сложи тежката си длан върху тила на Олег. — Светът на Олег е моят свят, твоят свят, от който се опитваш да избягаш, макар че друг не ти е даден.
— Страх ме е, че не си прав, Боря. — Майката на Олег отиде в кухнята, свали от огъня паницата с врялата вода и я донесе в стаята. — Захарта ни се свърши.
— И моята — каза старецът. — Сега корените са тънички, не са сладки. Егле казва, че ще трябва да потърпим цял месец. Ще пием с хляб. Ти си интелигентна жена, трябва да разбираш, че като общество сме обречени на израждане, ако залагаме на Дик, ако на наше място дойдат диваците ловци.
— Не съм съгласна с тебе, Боря — рече майката на Олег. — Ние трябва да оцелеем. Сега не говоря конкретно за себе си, а за селището. За дечицата. Когато гледам Дик или Мариашка, в мене се ражда надежда. Ти ги наричаш диваци, а аз мисля, че са успели да се приспособят. И ако сега загинат, всички ще загинем. Рискът е твърде голям.
— Значи аз не съм се приспособил? — попита Олег.
— Приспособил си се по-малко от другите.
— Просто се страхуваш за мене — каза Олег. — И не искаш да отида в планината. А аз стрелям с арбалета по-добре от Дик… Недей да мислиш, че се обиждам, мамо. Всичко е ясно. Само че искам да отида. Може би искам повече от всички останали. Дик дори с удоволствие би останал. Знам. Сега елените ще започнат да се преселват. Тъкмо е време за лов в степта. Той би останал.
— Нужен е в похода — рече старецът. — Колкото и да се възмущавам от перспективите за неговата власт, днес умението и силата му могат да ни спасят.
— Да ни спасят! — Майката иа Олег откъсна поглед от сина си. — Дърдориш за спасение! Но вярваш ли в него? Три пъти хора се качваха в планината, а колко се върнаха? С какво?
— Тогава бяхме още неопитни. Не познавахме тукашните закони. Тръгвахме през зимата, в студовете, когато в планината имаше сняг. Най-важното бе, че отивахме само ние, чужди хора в тия места, старци според тукашните понятия. Днес имаме щастливо съчетание на обстоятелствата: такова топло лято не сме виждали през всичките тия години. И децата израснаха, десет пъти по-издръжливи и приспособени от нас. Днес или никога…
— Ако ония не бяха загинали, щяхме да живеем по-добре. Щеше да има кой да ни храни.
— Разбира се. Но пак щяхме да изпаднем под властта на закона за деградацията. Или сме част от човечеството и ценим неговите знания, стремим се към тях, или сме диваци без перспективи.
— Ти си идеалист, Боря. Парчето хляб днес ни е по-нужно от абстрактните ананаси.
— Но помниш вкуса на ананаса, нали? — Стария се обърна към Олег и добави: — Ананасът е тропически плод със специфичен вкус.
— Разбрах — каза Олег. — Смешна дума. Мамо, стопли супата. Скоро ще трябва да вървим.
— Хартия — повтори Стария. — Поне десетина листа.
— Ще имаш хартия — рече Томас.
Заминаващите се бяха събрали при портата на селището. Останалите дойдоха да ги изпратят. Всички се преструваха, че походът е най-обикновен, като за корени към блатото, а се сбогуваха сякаш завинаги. Такова чувство имаше Олег.
Заминаващите бяха облечени топло — събраха им дрехи от цялото селище. Леля Луиза самичка ги подбираше, прекройваше и стъкмяваше. Навярно никога по-рано Олег не е бивал толкова топло облечен. Само Дик не взе нищо излишно. Той сам си шие всичко. Дъждът почти спря, в локвите около коловете шляпаха и писукаха водни бръмбари. Времето беше на оправяне.
Томас погледна бръмбарите и каза:
— Дъждът ще спре. Трябва да се укрепят коловете.
— Недей да мислиш за това — отвърна леля Луиза. — И без тебе ще се справим.
— Какво ще ми донесеш, татко? — попита червенокосата Рут, дъщерята на Томас.