— Недей така — възрази жена му. — Недей дори да мислиш за това. Най-важното е баща ти да се върне. Омотай си гърлото. Пак кашлиш.
— Дръж надясно от клисурата — обърна се Вайткус към Томас. — Нали помниш?
— Помня — усмихна се Томас. — Като днес си спомням. Ти да беше легнал. Рано ти е за ставане.
Майката на Олег държеше сина си за ръка и той не смееше да я издърпа, макар да му се струваше, че Дик се подсмива, като го гледа.
Майката на Олег искаше да отиде с тях до гробищата, но Сергеев не я пусна. Не пусна никого — само Луиза и Стария.
Олег на няколко пъти се обърна. Майка му стоеше неподвижно, с вдигната ръка, сякаш искаше да махне подире му, но бе забравила. Тя се мъчеше да не заплаче.
Над оградата се виждаха главите на възрастните. Майка му, Егле, Сергеев, Вайткус… а през трънака долу тъмнееха фигурите на децата. Малка редица от хора, а зад нея — полегатите, блестящи под дъжда розови покриви на няколкото събрани накуп къщурки.
От хълма Олег се обърна за последен път. Всички стояха все тъй до оградата, само някой от малчуганите бе изтичал настрана и сновеше край локвата. Оттук, отгоре, се виждаше улицата — пътека между жилищата. И вратата на къщата, в която живееше Кристина. Някаква жена стоеше на вратата. Но от хълма не можеше да се разбере коя е — Кристина или Лиз. А после върхът на хълма скри селището от погледите им.
Гробищата също бяха опасани с ограда. Преди да бутне вратата, Дик погледна вътре — дали там не се е настанил да почива някой звяр. Като нищо можеше да е така. Олег си помисли, че самият той навярно би забравил да погледне. Странно, помисли си той, че гробовете, покрити с каменни плочи, нацепени от близките скали, са много повече от хората в селището. Макар че то съществува само от шестнадесет години. Баща му не е тук, останал е отвъд прохода.
Дик се спря пред две еднакви плочи, издялани много по-грижливо от останалите. Това са баща му и майка му. Задуха вятър — студен и противен. Старецът бавно вървеше от гроб на гроб. Познаваше ги всички. Колко сме били преди шестнадесет години? Май тридесет и шест възрастни и четири деца. А колко са останали? Девет възрастни и три от ония деца, които са дошли. Дик, Лиз и той, Олег. Мариана е родена вече тук. И още дванадесет деца, родени в селището, са живи. Значи преди шестнадесет години тук са дошли четиридесет души, а сега са двадесет и няколко. Проста аритметика. Не, не е проста. Гробовете са много повече, това са все деца, които са умрели или загинали. Тукашни, от селото. И навярно може да се състави график мислеше си Олег. Кой оцелява, защо умират хората…
Леля Луиза каза над ухото му, сякаш бе дочула какво мисли:
— Повечето умряха през първите пет години.
— Разбира се — съгласи се Стария — Плащахме за опита.
— Чудно ми е как всички не измряха през първата година — рече Томас. — Помниш ли?
— Помня — отвърна Стария.
Спряха се пред плочите в центъра на гробищата. Плочите бяха неодялани, груби, криви, бяха почти пропаднали в земята и лепкавите, червеникави лапички на мъха ги бяха оплели, бяха ги превърнали в заоблени хълмчета.
На Олег му се дощя да се върне, та още веднъж да погледне селището. Знаеше: майка му стои при оградата и се надява, че той ще го направи. Олег дори тръгна към вратата на оградата, но тъкмо тогава Томас каза:
— Време е да тръгваме. След пет часа ще започне да мръква, а трябва да стигнем до скалите.
— Ах! — извика Мариана. Тя бързо барабанеше с пръсти по торбата, която висеше на рамото й.
— Забрави ли нещо? — попита Дик.
— Не. Или по-скоро да… Ще погледна баща си…
— Да вървим, Мариашка — каза Томас. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.
Мариана изостана зад другите, Олег се приближи до нея и каза:
— И аз исках да се върна. Поне да погледна от хълма.
— Така ли?
Те вървяха един до друг и мълчаха.
Спряха се на тридесетина крачки от оградата, където започваше високият, коварен, лепкав храсталак.
Луиза целуна всички. Стария подаде ръка за сбогуване. Последен се ръкува с Олег.
— Много разчитам на тебе — каза той. — Повече, отколкото на Томас. Томас се грижи за благото на селището, за днешния ден. Ти трябва да мислиш за бъдещето. Разбираш ли ме?
— Добре. А вие се погрижете за мама. Да не тъгува. Ще донеса микроскоп.
— Благодаря. Връщайте се по-бързо.
Дик пръв влезе в храсталака, като леко и бързо отмяташе с върха на копието лепкавите пипалца.
— Движете се близо до мене — каза той, — Докато не са се опомнили.
Олег не се обръщаше. Нямаше кога. Обърнеш ли се, някое клонче се лепне за ботуша ти, после не можеш го отскубна, а като го отскубнеш — три седмици ще смърди. Отвратителен храсталак.