Привечер стигнаха до скалите. Такива бяха и сметките на Томас.
Гората не стигаше до скалите, чиито алени зъби стърчаха от голата, покрита тук-таме с лишеи долина. Парцаливите облаци прелитаха толкова ниско, че остриетата на скалите пореха коремите им, и изчезваха в сивата мараня. Томас каза, че пещерата, в която е нощувал миналия път, е суха и ще стигнат лесно до нея. През тия пет часа бързо ходене из плиткото блато всички освен Дик се бяха уморили. А той и да беше уморен, си мълчеше. Само се зъбеше.
— Тогава беше по-студено — каза Томас. — Тогава мислехме, че в студа ще минем по-лесно през блатото. А проходът беше недостъпен. Помня, че докато вървяхме тук, под краката ни хрущеше лед…
Между пътниците и скалите имаше някакво белезникаво кръгло петно, с диаметър около двадесет метра.
— Тук ли хрущеше? — попита Дик, който вървеше пръв. Той рязко спря на края на петното, чиято повърхност леко блещукаше като борова кора.
— Да. — Томас се спря до Дик. Олег бе останал назад. Преди час той бе взел торбата от Мариана, за да не капне от умора. Мариана не искаше да я даде. Дик само се озъби, а Томас каза:
— Правилно. Утре аз ще ти помогна. После Дик.
— Защо да й помагаме? — попита Дик. — Довечера ще извадим някои от нещата, ще ги разпределим по торбите — хем ние нищо няма да усетим, хем на Мариана ще й е по-леко. Трябваше по-рано да помислим. Два месеца се готвихме, а не помислихме.
Интересно, а кой трябваше да мисли? „И ти си един мислител като всички други“ — рече си Олег. А имаше какво да се носи. Дик казваше, че могат да не се тревожат за храната, той ще ги храни, нали е ловец, но въпреки това взеха и сушено месо, и корени, и сушени гъби. Най-големият товар бяха сухите дърва — без тях и вода не можеш свари, и зверовете не можеш пропъди.
— Знаете ли на какво прилича това? — обади се Мариана, като настигна мъжете. — На връх на гъба. Огромна гъба.
— Може би — рече Дик. — По-добре да го заобиколим.
— Защо? — попита Олег. — Ще трябва да се катерим по сипея.
— Да опитам ли? — каза Мариана, коленичи и извади ножа.
— Какво искаш да правиш? — попита Томас.
— Ще отрежа едно парченце. И ще го помириша. Ако е гъба, годна за ядене, представяш ли си колко хубаво ще бъде? Цялото селище ще нахраним.
— Недей ряза — рече й Дик. — Не ми харесва твоята гъба. И изобщо не е гъба.
Но Мариана вече бе забила ножа в края на петното. Ала не успя да отреже нищо — едвам можа да издърпа ножа. Бялото петно изведнъж се изду, взе да се гърчи, стрелна се към Мариана. Дик рязко дръпка девойката към себе си и двамата се търкулнаха по камъните. Томас отскочи подире им и вдигна арбалета. Седнал на камъните, Дик прихна да се смее.
— За да го убиеш, трябва ти стрела, колкото цяла къща. Или още по-голяма!
— Нали ти казах, че е гъба — рече Мариана. — Само дето се уплаши, Дик. Мирише като гъба.
Гърчовете минаваха като вълни по бялото петно — зараждаха се в центъра и отиваха към краищата като кръгове по водната повърхност от хвърлен камък. А центърът на гъбата все се издигаше и издигаше, сякаш някой искаше да изскочи навън и блъскаше с глава. После от центъра встрани се отвориха тъмни пукнатини, разширяваха се и се образуваха огромни листа с острите си върхове към центъра. Листата започнаха да се вдигат нагоре и да се свиват навътре, докато се образува цвете.
— Красиво е — каза Мариана. — Просто е красиво, нали?
— А ти искаше да минем през него — обърна се Дик към Олег с глас на възрастен човек, макар че бяха връстници. И двамата са били по на две години, когато са ги пренесли през прохода.
Томас метна арбалета на гръб, вдигна от камъните ножа на Мариана.
— За естествоизпитателите също е полезно понякога да мислят. А после да изпитват.
— Това цвете нищо не може да ни направи — обади се Мариана. — Показва ни колко е красиво!
— Стига само в него да няма паразити — каза Дик. — Е, хайде! Че ще мръкне и няма да намерим пещерата. Всичките ни планове ще отидат на вятъра. Нали нарочно тръгнахме така, че да пренощуваме на познато място.
Заобиколиха петното по каменния сипей. Отгоре Олег се опита да надникне във вътрешността на цветето, но там беше тъмно. И празно.
— Как ще го наречем? — попита Мариана.
— Мухоморка — отвърна Томас.
— Мухоморката е гъба, нали?
— Гъба е — каза Томас. — Отровна и голяма. С червен калпак, а по него — бели петна.
— Не прилича много — обади се Дик.
— Но звучи красиво — възрази Мариана.
Отдавна вече беше тъй — имена на неизвестните неща даваше Томас. Даваше им познати, не много точни имена, но защо трябваше да се измислят нови? Достатъчно беше да има общ признак. Гъбите растат в земята и могат да се сушат. Значи кръглите оранжеви или сини кълба, които самички се заравят в земята и могат да се сушат и ядат, да се варят и пекат, ако си ги изкиснал, както трябва, ще се казват гъби. Чакалите ходят на глутници, хранят се с мърша и са страхливи и лакоми. И няма значение, че чакалите са влечуги. Мечката е голяма и има дълга, рунтава козина… Макар че козината й е от филизи на хвърчащия бодил, които са като зелени косми.