Олег се запъхтя, докато се изкачваха по сипея. Под краката му се търкаляха камъни. Торбата на Мариана щеше да откъсне ръката му, а неговата тежеше върху раменете. Олег броеше крачките. Къде ли е тая дяволска пещера? Въздухът започна да синее, и без това денят беше мрачен, а сега вече на десетина крачки предметите губеха очертанията си, от земята се вдигаше сива мъгла, време беше да се подслонят някъде, дори Дик не би рискувал да излезе нощем в гората или в степта. В тъмното се появяват нощни твари. Който излезе нощем зад оградата, вече не се връща. А тук, далече от селото… Олег се обърна. Стори му се, че някой върви зад него. Не, само мъгла. Той не забеляза, че е ускорил крачките си — Томас веднага се обърна и тихо подвикна:
— Недей припира, ще ме спънеш. Движи се на разстояние.
И все пак Олег не можеше да се отърве от чувството, че някой върви отзад.
Гърбът на Томас изчезна — той бе изпреварил Мариана. Сега отпред върви Мариана. Нейният гръб е тесен — дори в топлата дреха. Мариана се препъва. Тя не вижда добре в здрачината. Егле каза, че това е кокоша слепота, но не стандартна, а ендемична. „Ендемична… сиреч характерна за дадена местност“ — прозвуча в ушите му гласът на Стария. Сякаш крачеха един до друг.
— Искаш ли да те хвана за ръка? — попита Олег. Двамата вървяха през безкрайната мъгла, потънали до коляно в нея.
— Не — каза Мариана. — Благодаря.
— Стойте! — Гласът на Дик беше глух, долетя отдалече. — Скалите.
Добре, че никой не се бе настанил в пещерата. В нея можеше да се крие мечка или нещо по-лошо — от ония вечерни и нощни твари, които бродят като призраци около оградата и понякога дори я разклащат — стремят се към човешкото обиталище и същевременно се страхуват от него. Веднъж преди две-три години Мариана доведе от гората козленце — мъничко, още само до кръста й. То имаше противен глас, по-противен, отколкото на близнаците, тропаше с покритите си с черупка крака, а от него до самата земя висеше зелена трева вместо козина.
— Блее — доволен каза тогава Вайткус. — Обожавам гласа на домашните животни.
— Значи ще бъде козел — рече Томас, който и тогава даваше имена на неизвестните предмети и твари.
Козелът живя в селището до зимата, когато нощта продължава почти без прекъсване. Той свикна с хората, почти не хапеше и през цялото време се навърташе край работилницата на Сергеев — там беше топло. В работилницата Сергеев правеше мебели и дълбаеше съдове. Олег обичаше да му помага, обичаше да прави с ръцете си различни предмети. А после през нощта дойдоха нощните твари. И отведоха козела със себе си. Мариана намери няколко кичура зелена козина зад гробищата. Но това вече бе напролет. Можеше и да греши.
Тогава Вайткус каза:
— Ще отложим за по-нататък развитието на животновъдството.
— Още повече, че от козел мляко не можеш издои — забеляза Егле.
Пещерата имаше един недостатък — широк вход. Опънаха на него палатката от рибешки кожи, запалиха огън — нощните твари не обичат огъня. В пещерата беше почти топло и Олег с наслада се опъна на гладкия каменен под. Мариана се настани до него.
— Колко се уморих! — каза тя. — И ме беше страх.
— Мене също — тихо отвърна Олег. — Струваше ми се, че някой върви отзад.
— Добре, че не съм знаела.
Дик разпалваше главните. Бяха взели със себе си най-добрите дърва — дето горят бавно. Томас отвори торбата със сушени гъби, извади котлето с триножника, който го държеше над огъня.
— Олег, дай вода — помоли той.
Водата беше в торбата на Олег, в една кратунка. Томас трябваше да направи само две крачки, за да я вземе сам. Олег разбра, че Томас казва това с възпитателна цел. Не иска да заповяда на Олег да стане и да се залови с някаква работа, не иска да го укорява. Макар че какво има за правене — заедно окачиха палатката на входа, огънят гори. Другия път ще се уморя по-малко и ще се заема с домакинска работа — нали сега мъкнах и торбата на Мариана…
Разбира се, Олег не каза нищо на глас. И не бе успял да се надигне, когато Дик посегна с дългата си ръка, улови торбата на Олег и я подаде на Томас.