— Нека почива — безизразно, равнодушно каза той. — Уморен е. Носеше две торби.
— Добре, да полежи — съгласи се Томас.
Олег седна.
— Какво трябва да направя? — попита той. — Когато има нужда, винаги върша нещо.
— Чакай, Томас — каза Мариана. — Аз самичка ще сваря вода. Ти не знаеш колко гъби да сложиш.
— Имах чувството — рече Дик, — че някой върви след нас.
— И ти ли? — попита Олег.
И веднага чуха нечии тежки стъпки пред вратата. Дик се втурна към арбалета си. Томас се наведе над огъня, готов да сграбчи главня. Стъпките замряха. Беше много тихо. Чуваше се как редките дъждовни капки се стичат от козирката над входа на пещерата.
— Навреме стигнахме — каза Мариана.
— Тихо.
Но зад блестящата завеса от рибешки кожи, по която играеха отражения от пламъка, не се чуваше нищо.
С копие в ръка Дик отиде при завесата, предпазлива отметна единия ъгъл и погледна навън.
Олег гледаше широкия му, напрегнат гръб и чакаше. Трябва и той да вземе копието… Но нали тук има огън… Това е работа на Дик. Несправедливостта на тази мисъл беше очевидна за Олег, но той не можеше да мисли другояче, защото неговата работа беше инаква. Трябваше да види онова, което няма да заинтересува останалите. Старецът се надява на него. Лошо е, когато не знаеш дали ще оправдаеш надеждите, още повече, че с годините те стават все по-абстрактни за стареца и постигането им е все по-илюзорно.
Мариана шеташе край огъня, разпределяше гъбите и сушените солени плодове — тя винаги ги вареше поотделно, а после ги смесваше. Беше коленичила със запретнати ръкави, тънките й ръце бяха целите в драскотини и белези. Олег си помисли, че ръцете на Мариана са красиви, а белезите не значат нищо, всеки има белези.
Томас също гледаше бързите ръце на Мариана, гледаше как девойката се бе вглъбила в свещенодействието, което за него, пришълец по тия места — нямаше смиъсл, виждаше белезите по ръцете й, цената, която гората бе взела за учението, и мислеше за пропастта, отворена от селото между него и тия юноши, диваци, които сега като нищо ще заспят на каменния под, без да се завият и без да чувствуват влажния, пронизващ студ, а миризмата на тия растителни сепии, наречени гъби, не им е противна, те са свикнали с нея… впрочем тук децата миришат другояче, не както в къщи. Дори собствените деца. И Рут на своите осем години, ако се озове в гората, може би няма да загине, поне няма да умре от глад — макар и опасно, коварно място, гората им е добре позната. И ако той, Томас Хинд, в тая гора е човек, те са като елени, зайци или дори вълчета — не са най-силните, но са по-хитри от много други, няма да загинат. Мариана се озъби като зверче, гризна една съмнителна гъба, изписка и я хвърли в ъгъла. Гъба като гъба — всички те са отрова. Някой пак тежко мина навън, почти докосна полупрозрачната завеска. Дяволски призраци на тъмнината. Обикалят слонове — и нищо чудно, ако са отровни… Момчетата са уморени, макар че дявол ги знае дали са уморени. Дик изглежда така, сякаш е готов всеки миг да хукне подир някой чакал из гората. Виж, Олег е по-слаб. Добър момък, не е глупав, само че Борис напразно му вдъхва своите идеалистични теории. Селището ще оживее. Днес, утре. Не знам кога ще започнем да строим градове и да изстрелваме спътници. След хиляда години? Но дори за това трябва да оцелеем днес.
Завесата се разклати — както изглежда, нощният гостенин бе решил да я съдере. Томас грабна една главня и изпревари Дик — пръв погледна в мрачината, в мъглата. Тъмната сянка отскочи надалеч, изчезна в сивата мъгла, сякаш някой шегобиец бе дръпнал към себе си вързания с конец балон.
— Не знам — каза Томас. — Никога не съм виждал такова нещо.
— Ще трябва да дежурим край огъня — заключи Дик.
— Никак не ми се спи — рече Олег.
— Да имаше сега един хубав пистолет — въздъхна Томас. — Хубав, с постоянно действие.
— След пет минути супата ще е готова — съобщи Мариана. — Вкусна супа. Леля Луиза ни е избрала само бели гъби.
В далечината нещо изтрещя, загърмоля. После се понесе лек тропот от многобройни крака и блеене. На няколко гласа. Отчаяно блеене.
Мариана скочи на крака.
— Козли!
— Твоя вече го изядоха — каза Дик. — Кон ли ги гони?
— Отровен слон — неочаквано за самия себе си рече Томас.
— Кой? — учуди се Мариана.
Дик се засмя.
— Тъй ще го наричаме — каза той.
Блеенето премина в силен рев — както реве дете. После всичко стихна. И отново се чу тропот.
— Мисля, че излизат от бялата гъба — обади се Олег.
— Кои? — попита Дик.
— Отровните слонове.
— Това са зли духове, привидения. Кристина ми е разказвала — обади се Мариана.
— Зли духове няма — заяви Олег.