— Влез навътре в гората и ще видиш — каза Дик.
— Мълчете — заповяда Томас.
Козлите префучаха съвсем наблизо. След тях с меки и редки стъпки се движеше преследвачът им. Хората отстъпиха зад огъня, като го оставиха между себе си и завеската. Приготвиха оръжието си. Непознатите зверове са страшни, защото не познаваш навиците им.
Завеската се дръпна на една страна, разкъса се накриво и в пещерата се втурна зелено космато същество, високо колкото човешки ръст, но закръглено, на четири крака, с костелив гребен на гърба, щръкнал от козината като верига стръмни хълмове от гората. Животното бързо и ситно трепереше. Малките му червени очи гледаха безсмислено и обречено.
Дик се прицели с арбалета, стараеше се изстрелът му да е безпогрешен.
— Стой! — извика Мариана. — Та това е козел.
— Правилно — прошепна Дик, без да се движи и дори без да помръдва устни. — Месо.
Но Мариана вече отиваше към козела, като заобикаляше огъня.
— Чакай — опита се да я спре Томас. Мариана отмахна ръката му от себе си.
— Това е моят козел — рече тя.
— Твоят отдавна вече е умрял — каза Дик, по ръката му с арбалета се отпусна. Имаха още месо. А Дик не обичаше да убива просто така. Ловците убиват толкова, колкото могат да носят.
Козелът започна бавно да отстъпва назад. И спря неподвижен. Изглежда, че онова, което го дебнеше навън, беше по-страшно от Мариана. Тя се наведе, бързо извади от торбата вкусна сушена гъба и я подаде на козела. Той пое въздух, помириса я, отвори хипопотамската си уста и послушно схруска подаръка.
Пръв дежуреше Олег. Козелът не си отиваше. Той отстъпи към стената, сякаш искаше да се слее с нея, гледаше с едното си око Олег и от време на време шумно поемаше въздух. После започна да се чеше о стената.
— Ще ни напълниш с бълхи — каза Олег. — Стой мирен, че ще те изхвърля.
Внимателният, немигащ поглед на козела създаваше впечатление, че той слуша и разбира. Но в действителност козелът се вслушваше в онова, което ставаше навън.
Докато гледаше догарящия огън, Олег неусетно задряма. Струваше му се, че не спи, а вижда как над главните хвърчат сини искри и танцуват две по две, сплитат се в редица. Козелът изпъшка и заблея, затропа с копита. Олег се сепна, но чак след секунда-две разбра, че козелът не е на предишното си място, че се е стрелнал в дъното на пещерата, а през дупката на завесата се вмъква някаква сива мехуреста маса, пълзи бавно, разтегля се като тесто в пещерата и може би не е сива, а розова. В нея имаше някакво тъпо любопитство, леност, упорство, а козелът отчаяно блееше, молеше да го спасят — изглежда, бе решил, че тестото е дошло специално за него, Кой знае защо, Олег успя да си помисли, че тая маса е твърде грозна за нощен призрак, той опипваше камъните и изобщо не можеше да намери арбалета, не можеше и да откъсне поглед от приближаващата се маса, която изпускаше задушлива миризма на кисело. И затова видя как в хълбока на гадината изведнъж се заби перната стрела от арбалет, влезе до половината в тестото, потъна в него — и веднага леко и бързо тестото се сгърчи, сви се и изчезна, краищата на разкъсаното място се събраха и завеската лениво се разлюля.
Олег най-после можа да наведе поглед, арбалетът лежеше на два сантиметра от разперените му пръсти. Дик седеше на пода, стегнат, силен, отпочинал, сякаш изобщо не беше лягал да спи. Той отпусна арбалета и каза:
— Май не трябваше да стрелям? Можех да почакам.
— По какво си стрелял? — попита Мариана и без да става, с протегната ръка галеше тънките черупчести крака на козела, който хленчеше като дете и се оплакваше на Мариана.
— Олег не помръдваше, а тая чудесия вече се бе примъкнала до него — продължи Дик, без желание да упрекне или да обиди Олег, просто каза, каквото мислеше. Той винаги казваше, каквото мисли. — Нямах време да измъкна някоя главня.
— Задряма ли? — обърна се Томас към Олег.
Томас лежеше, сложил под главата си торбата със сушено месо и загърнат с одеяло. Беше му студено, изобщо не можеше да свикне със студа. От всички най-трудно ще му е на него, когато застудее истински, помисли си Олег. И каза:
— Задрямах. Без да забележа. Козелът ме събуди.
— Браво, козльо — прекъсна го Мариана.
— Добре, че ни събуди — рече Дик, като се отпусна на единия си хълбок. Дланта му бе отпусната върху дръжката на арбалета, изрязана точно и красиво, сам я беше правил. — Щеше да ни изяде…
И заспа, без да е завършил фразата си.
На Томас не му се спеше. Той стана и смени Олег, който взе да спори, но се съгласи — очите му се затваряха. И веднага се опъна на пода. Томас метна одеялото на раменете си, добре би било да сложи още дърва в огъня, но дървата трябва да се пестят, не са толкова много, а ще бъде студено. Той си спомни колко студено беше, когато миналия път вървяха към прохода. Колко страшно и безнадеждно студено беше. Това беше преди четири години. И преди осем години. И една година, след като основаха селището. Най-далече отидоха втория път. Но от тоя поход се върнаха само двамина. Той и Вайткус.