— Майко — обади се Олег, — остави, недей така.
— Няма да те пусна — рече майка му. — Няма да те пусна — и толкоз. Само през трупа ми.
— Майко — каза Олег и седна на миндера. — Стига, а? По-добре да изям супата.
— В кухнята е — отвърна майка му. — Още не е изстинала.
Очите й са мокри. Тя все пак плачеше, сякаш погребваше Олег. Макар че може би плачеше за баща му. За нея тая снимка беше човек. А Олег изобщо не помнеше баща си, макар че се мъчеше да си го спомни. Той стана и тръгна към кухнята. Там беше Стария. Палеше печката.
— Ще ти помогна — каза Олег. — Вода ли ще вариш?
— Да — отвърна Стария. — Благодаря. Имам урок. Ела после при мене.
Мариана набра пълен чувал с гъби. Провървя й. Наистина трябваше да отиде далече, към клисурата. С Олег никога не би се решила да отиде толкова далече, а с Дик се чувствуваше спокойна. Защото Дик се чувствуваше спокоен. Навсякъде. Дори в гората. Макар че повече обичаше степта. Беше ловец, сякаш се бе родил ловец. Макар че се бе родил, преди да построят селището.
— В гората си като у дома си — каза Дик.
Каза го високо. Вървеше напред и малко встрани. Кожухът му, с косъма навън, стоеше на него като собствена кожа. Беше си го ушил сам. Малко от жените в селището биха могли да го ушият така. Мариана никога не би могла.
Гората беше рядка, чепатите дървета растяха тук малко над човешки ръст и започваха да накланят върховете си настрана, сякаш ги беше страх да се подадат над съседите си. И правилно. Зимните ветрове бързо ще прекършат върха. От иглите се стичаха капки. Дъждът беше студен, на Мариана й замръзна ръката, в която носеше чувала с гъби. Тя премести чувала в другата ръка. Гъбите се размърдаха в чувала, заскърцаха. Дланта я болеше. Някаква тресчица се бе забила в нея, докато изравяше гъбите в клисурата. Дик веднага извади тресчицата, за да предотврати отравяне. Знае ли човек каква е? А Мариана отпи глътка горчива противоотрова от шишенцето, което винаги висеше на шията й.
Сред белите дебели и хлъзгави корени на един бор Мариана съзря виолетово петънце.
— Чакай, Дик — каза тя. — Никога не съм виждала такова цвете.
— Не е ли по-добре да оставиш сега цветята? — попмта Дик. — Време е да се прибираме. Нещо не ми харесва.
Дик имаше особен нюх към неприятностите. Другите трябваше да го слушат.
— Ей сега — каза Мариана и изтича към дънера. Порестата мека синкава кора на бора леко пулсираше, помпаше вода и корените му потрепваха, движеха се и размахваха пипала, за да не изтърват нито една дъждовна капка. Това беше цвете. Обикновено цвете, теменужка. Само че много по-ярка и едра от обикновените, които растяха край селището. И бодлите й бяха по-дълги. Мариана рязко изскубна теменужката от земята, та цветето да не успее да впие корен в бора — и миг по-късно теменужката беше вече в чувала с гъбите, които зашумоляха и заскърцаха така, че Мариана дори се засмя. И затова не чу веднага вика на Дик:
— Лягай!
Тя разбра, хвърли се напред, притисна, се към топлите пулсиращи корени на бора. Но малко закъсня. Лицето й пламна, сякаш го бяха плиснали с вряла вода.
— Очите! — извика Дик. — Здрави ли са?
Той сграбчи Мариана за раменете, сложи я да седне, отскубна от корените конвулсивно свитите й пръсти.
— Не отваряй очи! — заповяда той и бързо започна да вади от лицето й малките, тънки иглички, като сърдито нареждаше: — Глупачка такава, не бива да те пускат в гората. Трябва да слушаш. Боли ли?
— Боли.
Неочаквано той се хвърли върху Мариана и я повали върху корените.
— Ох!
— Прелетя още един — каза той, като се надигаше. — Ще видиш после. Разпиля се по гърба ми.
На три-четири метра от тях прелетяха още два топчести бодила. Плътни, сплетени от иглести семена, но празни отвътре и леки като въздух, те летят, докато случайно се ударят в някое дърво или връхлетят върху някоя скала, понесени от вятъра. Безброй от тях загиват напразно, но някой все намира своята мечка, забива иглички в топлата й кожа и от игличките израстват млади филизи. Тия бодили са много опасни и в сезона на узряването им човек трябва да внимава в гората, иначе после лицето му ще се нашари за цял живот.
— Е, нищо — каза Дик. — Няма вече иглички. И в очите ти не са влезли. Най-важното е да не влязат в очите.
— Много ли са раничките? — тихо попита Мариана.
— Няма да изгубиш красотата си — отвърна Дик. — Сега по-бързо да се прибираме, нека Егле те намаже с мас. Инак ще загноят.