— Да, разбира се. — Мариана прокара длан по бузата си, Дик забеляза това и я удари по ръката.
— Гъби бра, цветето държа. Ти си луда. Ще се инфектираш.
През това време гъбите се измъкнаха от чувала, разпълзяха се между корените и някои дори успяха да се заровят до половината в земята. Дик помагаше на Мариана да ги събере, щом бе решила да не се прибира у дома без гъби. А теменужката изобщо не намериха. После Дик даде на Мариана чувала, той беше лек, а Дик не искаше да ангажира с нищо ръцете си. В гората решават секундите и ръцете на ловеца трябва да са свободни.
— Виж ме — каза Мариана, като взимаше чувала. Прохладната й тясна корава длан с изпочупени нокти се задържа върху ръката на Дик. — Много ли съм обезобразена?
— Смешно — отвърна Дик. — Всички имат точки по лицата си. И аз имам. Обезобразен ли съм? Това е татуировката на нашето племе.
— Татуировка ли?
— Забравила си. Стария ни учеше по история, че дивите племена нарочно са се украсявали така. Като с награди. Не можеш да го разбереш. Винаги гледаше през прозореца.
— Но те са диваци — каза Мариана. — А мене ме боли.
— И ние сме диваци.
Дик вече вървеше напред. Не се обръщаше. Но Мариана знаеше, че чува всичко. Той има слух на ловец. Мариана прескочи сивото стебло на една лиана-хищница.
— После ще започне да те сърби, няма да можеш да спиш. Най-важното е да не се чешеш. Тогава няма да останат следи. Но всички се чешат.
— Аз няма да се чеша — каза Мариана.
— В съня си ще забравиш и ще се чешеш.
Дъждът се усили, косата буквално прилепна към главите им, от миглите на Мариана се стичаха капки и й пречеха да гледа, но на бузите им бе приятно от студената вода. Тя си помисли, че трябва да подстриже Дик — косата пада върху раменете, пречи му. Лошо е, дето живее сам. Всички живеят заедно, а той — сам. Живее си така, откакто умря баща му. Вече е свикнал.
— Усещаш ли нещо? — попита Мариана, като видя, че Дик тръгна по-бързо.
— Да — каза той. — Зверове. Сигурно са чакали. Глутница.
Те хукнаха да бягат, но в гората трудно се бяга бързо. Онези, които бягат, без да си отварят очите, ще послужат за обед на някоя лиана или дъб. Гъбите се мятаха в чувала, но Мариана не искаше да ги хвърли. Ей сега ще стигнат до сечището, а после е и селището. Някой непременно дежури там, при оградата. Тя видя как Дик извади ножа си от пояса и прихвана арбалета така, че да му е по-удобно. Тя също извади ножа си от пояса. Но нейният нож е тесен, тънък, добър е за рязане на лиани и изравяне на гъби. А когато те гонят чакали, ножът няма да ти помогне, по-добре е да вземеш тояга.
Те вече бягаха по пътечката, чакалите рядко се приближават толкова много до селото, но сутринта, като ги пускаше през оградата, Томас каза, че през нощта чакалите са били съвсем наблизо и Олег едва ги е пропъдил.
Олег дояде супата, сложи тенджерата с гъстото горе, на полицата, за да не я стигнат плъховете. Учениците зашляпаха с босите си крака по глинения под и през бойницата в стената Олег ги гледаше как изхвръкват през вратата и скачат в огромната локва, която се бе образувала през последните дни. Пръски на всички страни! После някой извика: „Червей!“ и те се струпаха накуп, мъчеха се да хванат червея, а розовата му опашка се подаде от водата и пляскаше учениците по краката, червенокосата Рут, дъщерята на Томас, изписка — както изглежда, червеят я бе ударил по ръката с парещото си смукалце, майка й се подаде от отсрещната къща и извика:
— Полудяхте ли! Защо бъркате във водата! Така можете да останете без ръце! Веднага в къщи!
Но учениците бяха решили непременно да измъкнат червея навън и Олег знаеше защо. Тогава червеят променя цвета си, става ту червен, ту син, това е много интересно, само че е интересно за нас, тукашните, а не за майките, които панически се страхуват от червеите, по начало безвредни и плашливи твари.
Линда, жената на Томас, стоеше на края на локвата и викаше дъщеря си, а Олег, за да изпревари въпроса на майка си, каза:
— Ей сега ще се върна.
И излезе на улицата, погледна към края й, към портата на оградата, където с арбалет в ръка стоеше Томас. В позата на Томас имаше напрежение. Нещо не е наред, каза си Олег. Нещо не е наред, тъй си и знаех. Дик я е завел някъде далече и там е станало нещо. Дик не мисли, че тя е съвсем различна от него, че още е малко момиченце и трябва да я пази.
Децата теглеха червея навън, той вече бе станал почти черен, изобщо не можеше да се приспособи към плена, червенокосата Рут също бе пленена и Линда я помъкна към къщи. Олег хукна към оградата и тичешком се сети, че не е взел арбалета си и така от него няма да има никаква полза.