— Какво става? — попита той.
Без да се обърне, Томас каза:
— Чакалите май пак скитосват. Глутница.
— Същата ли е, от тая нощ?
— Не знам. По-рано не бродеха денем. Мариана ли чакаш?
— Отидоха с Дик за гъби.
— Знам, нали аз ги пуснах да излязат. Недей да се тревожиш. Щом е с Дик, нищо няма да й се случи. Той е ловец по рождение.
Олег кимна. В тия думи имаше обида, макар че Томас не искаше да обиди Олег. Просто излизаше, че Дик е по-сигурен. Дик е ловец, а ти, Олег, не си като него. Сякаш да си ловец е най-голямото постижение на човечеството.
— Да, разбирам — изведнъж се усмихна Томас. Той отпусна арбалета и облегна гръб на един от стълбовете на оградата. — Но това е въпрос на ситуация. В малко общество, например в племе като нашето, способностите, да речем, математическите, отстъпват на заден план в скалата на ценностите в сравнение с умението да се убие мечка. Несправедливо е, но обяснимо.
Усмивката на Томас беше вежлива, тънките му дълги устни извиваха в ъглите, сякаш не можеха да се поберат на лицето, лицето му беше много тъмно, цялото на дълбоки бръчки, а очите — още по-тъмни от лицето. И бялото им жълтееше. Томас страдаше от черен дроб. И от тая болест съвсем бе оплешивял. Не беше в ред и белият му дроб, често кашляше. Но въпреки това Томас беше издръжлив и най-добре познаваше пътя към прохода.
Томас вдигна арбалета и без да се прицели, пусна стрелата. Чакалът не успя да я отбегне. Той падна от храстите, сякаш те го бяха държали да виси, а после го бяха пуснали. Стовари се на ливадата, потръпна и остана неподвижен.
— Майсторски изстрел — обади се Олег.
— Благодаря. Трябва по-бързо да го пренесем. Докато враните не са долетели.
— Аз ще го домъкна — предложи Олег.
— Не — каза Томас. — Той не е сам. По-добре изтичай да вземеш арбалета си. Ако Дик и Мариана се връщат, ще трябва да минат през глутницата. От колко чакала е тя?
— Нощес преброих шест парчета — отвърна Олег.
Черната уста на чакала беше широко отворена, около нея бяха щръкнали бели косми — като игли.
Олег вече се бе обърнал, за да изтича за арбалета. И в същия миг го спря изсвирването на Томас — силно, та да се чуе във всяко кътче на селището: всички на помощ!
Да тича назад? Не, по-добре да отиде за арбалета! Ще го вземе за една минута.
— Какво има? — Майката на Олег стоеше на вратата.
Той я изблъска, грабна арбалета от стената, за малко да изтръгне куката.
— Къде са стрелите? Под масата? Да не са ги отмъкнали близнаците?
— Зад печката са — каза майка му. — Какво има? Да не е станало нещо с Мариана?
Стария изтича с копие. Той не умееше да стреля с арбалет, а и как ще стреля с една ръка? Олег изпревари Стария, вадеше стрела от колчана, макар че беше безсмислено да го прави тичешком.
Всички дечурлига от селото се бяха втурнали към оградата.
— Назад! — викна им Олег със страшен глас. Но никой не го послуша.
До Томас вече стоеше Сергеев с голям лък в ръка. Мъжете напрягаха слух. Сергеев вдигна ръката си без два пръста — заповядваше на ония, които тичешком се приближаваха отзад, да спрат.
И тогава от сивата, равна стена на гората се чу вик. Човешки вик. Викът беше далечен, къс, той пресекна и настъпи безкрайна тишина, защото никой в селището не смееше дори да диша. Млъкнаха дори бебетата в люлките. И Олег си представи, не, видя как там, зад стената на дъжда и белезникавите дънери, в живата, движеща се гора стои Мариана, притиснала гръб към топлата и пареща кора на някакъв бор, а Дик е паднал на коляно, мъчи се да сграбчи копието и от ръката му, разкъсана от зъбите на чакала, шурти кръв…
— Стари! — извика Томас. — Борисе! Ще останеш при оградата. Олег, тичай след нас!
При гората ги настигна леля Луиза с нейната знаменита брадва, с която тая година бе пропъдила мечка. В другата си ръка носеше главня. Леля Луиза беше едра, дебела и страшна жена — късата й побеляла коса бе нащръкала на всички страни, широкият й халат се бе издул като камбана. Дори дърветата страхливо прибираха клони и свиваха листа, защото леля Луиза беше като богинята на отмъщението, като злия дух, който зиме ръмжи в клисурата. И когато леля Луиза се препъна в една лиана-хищница, вместо да сграбчи жертвата с пипалата си, тя отскочи към дънера и се скри зад него като страхлива змия.
Томас толкова неочаквано се спря, че Сергеев щеше да връхлети върху него. После пъхна два пръста в устата си и изсвири. Никой в селото не умееше да свири толкова оглушително.
Когато изсвирването прекъсна, Олег разбра доколко гората е стаила дъх и се е уплашила от човешкия тропот, от човешката тревога и човешкия гняв. Чуваше се само тежкото дишане на дебелата леля Луиза.