— Ще я домъкна — каза Олег и хвърли торбата на снега. — Ела, Мариашка. Ще послушаш гласа. Още повече, че съм забравил най-важното. В лазарета има ли малък микроскоп?
— Да — отговори Мариана. — И не само един.
— Добре — рече Дик. — Тогава и аз идвам.
Тримата се впрегнаха в шейната и я теглеха първо нагоре по стръмния склон на котловината, после по платото, после надолу. Валеше сняг и беше много трудно. Но не беше студено. И имаше много храна. Не изхвърляха празните кутии.
На четвъртия ден, когато започнаха да слизат по клисурата, където течеше ручеят, изведнъж чуха познато блеене.
Козата лежеше под една надвиснала скала край самата вода.
— Чакала ни е! — развика се Мариана.
Козата беше много измършавяла и изглеждаше, че всеки миг ще умре. Три пухкави козленца се боричкаха около корема й — искаха да се докопат до зърната на вимето.
Мариана бързо отметна покривалото на шейната и започна да търси в торбите с какво да нахрани козата.
— Внимавай да не я отровиш — каза Олег. Козата му се стори много красива. Той й се радваше. Почти като Мариана. И дори Дик не се сърдеше, той беше справедлив човек.
— Добре, че ми избяга — каза той. — Като нищо щях да те убия. А сега ще те впрегнем.
Наистина не успяха да впрегнат козата. Тя надуваше хобот и надаваше такива писъци, че скалите трепереха, а и козлетата се оказаха кресливи създания — тревожеха се за майка си.
Продължиха нататък: Дик и Олег теглеха шейната, Мариана я прикрепяше отзад, за да не се преобърне, а последна вървеше козата с малките си и хленчеше — вечно й се ядеше. Дори когато слязоха при гората и там имаше гъби и коренчета, козата пак искаше кондензирано мляко, макар че и тя, и самите пътешественици още не знаеха, че това бяло сладко нещо се нарича кондензирано мляко.