— Насам! — извика Мариана. Гласът й прозвуча съвсем наблизо. Тя дори не извика, а повика, както викат от другия край на селището. И после, когато хукнаха отново, Олег чу гласа на Дик, по-точно някакъв зверски рев и бясното ръмжене на чакала.
Олег се стрелна встрани, за да изпревари леля Луиза, но пред него изникна гърбът на Сергеев, който не бе успял дори да се облече — тичаше само по риза и кожени панталони, без връхна дреха.
Мариана, както си я бе представил и Олег, стоеше облегната до мекия бял дънер на стар дебел бор, който се бе вдлъбнал, сякаш се мъчеше да защити девойката. Но Дик не бе паднал. Дик се бранеше с ножа си от голям сив чакал, който отбягваше ударите, като съскаше и се извиваше. Друг чакал се гърчеше на земята, със стрела в хълбока. И още няколко, най-малко пет, стояха в редица настрана като зрители. Чакалите имат такъв странен маниер. Не нападат вкупом, а чакат. Ако първият не се справи с плячката, захваща се вторият. И така, докато победят. Не им е жал един за друг. Не разбират това. Когато аутопсира един чакал, Сергеев дори не намери мозък в него.
Чакалите-зрители като по команда обърнаха муцуни към хората, които изскочиха на поляната. И на Олег изведнъж му се стори, че червените точки на чакалските очи го гледат с укор. Нима може да се напада тъй — всички заедно? Не е според правилата!
Чакалът, който все се опитваше да изтръгне, да захапе ножа със зъби, изведнъж се стовари на една страна, в началото на дългата му шия стърчеше стрела. Оказа се, че Томас бе успял да стреля, докато Олег разглеждаше сцената на поляната. През секундата, докато Олег бе разглеждал и преценявал кое как е. А Дик сякаш това и чакаше — веднага се обърна към останалите чакали и се хвърли към тях с копието. До него вече бяха Сергеев и леля Луиза с брадвата и главнята. И преди чакалите да разберат, че трябва да бягат, двама се търкаляха мъртви, а останалите свиха на пръстен люспестите си плоски опашки върху голите тилове и се скриха в гъсталака. Никой не хукна подире им. А Олег прекрачи към Мариана.
— Какво ти е?
Мариана плачеше. Притискаше към гърдите си помръдващия чувал с гъбите и горчиво плачеше.
— Кажи де, кажи!
— Надупчи ме един хвърчащ бодил — плачеше Мариана. — Сега ще стана сипаничава.
— Жалко, че довтасахте толкова бързо — каза Дик, като бършеше кръвта от бузата си, — таман започна да ми се услажда.
— Не говори глупости — помоли го леля Луиза.
— Третият или четвъртият щеше да ти види сметката — рече Сергеев.
По пътя към селището Дик го разтресе — никой още не се е чувствувал добре от чакалските зъби. Всички веднага отидоха в къщата на Вайткус. Самият Вайткус беше болен, лежеше, а жена му Егле извади от аптеката — сандък в ъгъла — отвара против чакалската отрова, проми раната на Дик и му заръча да спи. Мариана искаше да изпрати Дик, но той отказа. Не можеше да понася собствената си слабост. След час-два треската ще мине, а когато го болеше и се чувствуваше зле, не искаше другите да гледат.
Егле сложи на масата паница със захар — получават я чрез изваряване от корените на острицата, която расте в блатото. Само те с Мариана знаеха как да различават сладката острипа от обикновената. Те и малчуганите, които просто имат усет коя трева е сладка и коя не бива да се пипа. После Егле наля в чашите вряла вода и всеки сам си загреба с лъжицата от гъстата сива захарна каша. У Вайткусови е просто. Всички обичат да ходят у тях.
— Нали няма нищо страшно? — обърна се Томас към Егле. Сякаш не я бе питал вече три пъти.
— Неговите рани зарастват бързо, като на куче.
— Ама ти съмняваш ли се? — попита Сергеев.
— Не се съмнявам — отвърна Томас. — Друг изход няма. Ти предлагаш да чакаме още три години? Ще измрем от глад.
— Няма да измрем — успокои го от леглото Вайткус. Брадата и гъстата коса скриваха цялото му лице. Виждаше се само червеният нос и светлите петна на очите. Неизвестно откъде излизаше тънък глас. — Съвсем ще подивеем.
— Това е едно и също — каза Томас. — Да можеше да ми падне Даниел Дефо! Жалък лъжец!
Вайткус прихна да се смее, сякаш се закашли. Олег вече бе слушал тия разговори. Да се водят сега вече е съвсем празна работа. Искаше му се да отиде в бараката, където Стария с учениците дереше кожите на убитите чакали, да поприказва със Стария. Просто да поприказва. Но после погледна паницата със захар и реши да си хапне още малко. В къщи с майка си бяха дояли своя пай още по-миналата седмица. Той гребна захар така, че лъжицата да не е пълна.
— Пий, Мариашка — каза Егле. — Уморена си.
— Благодаря — рече й Мариана. — Ще сложа гъбите да се накиснат. Иначе ще заспят.