Олег гледаше Мариана, сякаш я виждаше за пръв път, дори забрави да поднесе лъжицата към устата си. Устните на Мариана са като нарисувани, малко по-тъмни са по края, чудни устни, никой в цялото село вече няма такива. Макар че тя прилича малко на Сергеев. Съвсем малко. Навярно прилича и на майка си, само че Олег не помнеше майка й. А може би на дядо си? Генетиката е чудно нещо. В парника — една яма зад бараката, царството на Мариана — Стария показваше на учениците опитите на Мендел с граха. Е, вярно, не беше с грах, а с тукашната леща. Всичко съвпадаше, само че с известни корекции. Други бяха чифтовете хромозоми, разбира се, че бяха други. Мариана има триъгълно лице, скулите и челото й са широки, а брадичката — остра, тъй че остава много място за очите и те са заели цялото свободно място. И много дълга шия, с белег от едната страна — розов, от детинство. Мариана е свикнала с него, а се тормози заради бодила. Не е ли все едно дали човек има точки на лицето си, или няма? Всички имат. А на шията на Мариана, както и на другите жени или момичетата в селището, виси на въженце дървено шише с противоотрова. Мъжете я носят в джоба си.
— Представи си, че походът свърши трагично — помисли си на глас Сергеев.
— Не бих искал, щом участвувам в него — каза Томас.
Вайткус пак се засмя, нещо заклокочи в центъра на брадата му.
— Момчетата, Дик и Олег, са надеждата на нашето селище, неговото бъдеще. Ти си един от четиримата последни мъже.
— Бройте и мене — басово рече Луиза и шумно задуха в чашата, за да изстуди врялата вода.
— Няма да ме убедиш — каза Томас. — Но ако много те е страх, нека оставим Мариана тук.
— Да, страх ме е за дъщеря ми. Но сега говорим за по-важни неща.
— Ще отида да накисна гъбите — леко се надигна Мариана.
— Кожа и кости — рече ляла Луиза, като я гледаше. — Буквално кожа и кости.
Като минаваше край баща си, Мариана докосна рамото му с върховете на пръстите си. Той вдигна дланта си с три пръста, за да я положи върху китката на Мариана, но тя вече бе дръпнала ръка и бързо тръгна към вратата. Вратата се отвори, пусна вътре отмерения шум на дъжда и силно се хлопна. Олег понечи да се втурне след Мариана, но се сдържа — неудобно е някак.
От втората стая излезе с несигурни стъпки един от синовете на Вайткус. Вайткусови имаха общо шест деца, световен рекорд.
— Захар — сърдито каза детето.
— Ще ти дам аз една захар! — възмути се Егле. — Кой има развалени зъби? Аз ли? А кой ходи бос? А?
Тя вдигна на ръце момчето и го изнесе от стаята.
Олег видя ръката си — самичка отново гребна захар от паницата. Той се ядоса на себе си и изсипа обратно лъжицата. Поднесе я празна към устата си и я облиза.
— Дай да ти сипя още водичка — предложи леля Луиза. — Жал ми е за дечицата, винаги са някак недохранени.
— Сега още не е толкова зле — каза Егле, като се връщаше в стаята. Подире й се носеше басовият рев на Вайткус-младши. — Сега има гъби. И витамини има. По-лошо е с мазнините…
— Тръгваме си! — разтревожи се леля Луиза. — Съвсем си прибледняла.
— Нали знаеш защо — опита се да се усмихне Егле. Но вместо усмивка на лицето й се изписа гримаса, сякаш нещо я болеше.
Преди месец Егле бе родила мъртво дете, момиченце. Стария казваше, че вече й е късно да ражда. И организмът й е изтощен. Но тя е човек на дълга. Родът трябва да бъде продължен. Разбираш ли? Олег разбираше, макар че разговорите на тая тема са неприятни — нали за това уж не бива да се приказва.
— Благодаря за почерпката — рече леля Луиза.
— Не разбирам как успя да се разплуеш така — каза Томас, като гледаше как огромното тяло на леля Луиза се носи към вратата.
— Не е от хубаво. — Луиза не се обръщаше. При вратата се спря и се обърна към Олег: — От тия вълнения забрави да отидеш при Кристина. Там те чакат. Не е хубаво.
Разбира се. Много лошо! Та той трябваше още преди час да е там. Олег скочи.
— Тръгвам.
— Нищо, нищо, аз само тъй, за дисциплина — каза леля Луиза. — Аз ще прескоча при тях. Ще нахраня моите сирачета и ще прескоча.
— Няма нужда.
Олег изскочи навън подир леля Луиза. И чак сега си спомни, че бе забравил да благодари на Егле за врялата вода със захар. Но не му беше лесно да се върне.
Тръгнаха рамо до рамо, не беше далече. Цялото село можеше да се обходи за две минути. В кръг покрай оградата.
Къщите със стръмни, едноскатни покриви се притискаха плътно една, до друга в редици от двете страни на правата улица, която разделяше селото наполовина — от портата на оградата до общата барака и склада. Покрити с плоски възрозови дълги листа на водни лалета, покривите блестяха под дъжда и в тях се оглеждаше винаги сивото, мъгляво небе. Четири къщи от едната страна, шест къщи от другата. Наистина две са празни. След миналогодишната епидемия.