Къщата на Кристина е предпоследна, зад нея е само къщата на Дик. Леля Луиза живее отсреща.
— Не те ли е страх да тръгнеш? — попита леля Луиза.
— Трябва — каза Олег.
— Отговор, достоен за един мъж. — Кой знае защо, леля Луиза се усмихна.
— Сергеев няма ли да пусне Мариана? — попита Олег.
— Ще тръгне твоята Мариана, ще тръгне.
— Нищо няма да ни се случи. Четирима сме. Въоръжени. Не сме за пръв път в гората.
— Не сте за пръв път в гората — съгласи се Луиза. — Но в планината е съвсем друго.
Те се спряха между къщите на Кристина и Луиза. Вратата на Луиза беше открехната, там блестяха очи — Казик, осиновено дете, чакаше леля си.
— В планината е страшно. Цял живот няма да забравя как вървяхме горе. Хората замръзваха буквално пред очите ни. Ставаме сутрин, а някой вече изобщо не може да се събуди.
— Сега е лято — каза Олег. — Няма сняг.
— Легенди, легенди, взимащ желанията си за действителност. В планината винаги има сняг.
— Но ако не може да се мине, ще се върнем — успокои я Олег.
— Върнете се. По-добре е да се върнете.
Луиза тръгна към своята врата. Казик записка от радост. Олег бутна вратата на Кристина.
В къщата на Кристина е задушно, мирише на нещо кисело, плесента вече е покрила стените и макар че е жълта, оранжева, ярка, от това в стаята не е по-светло. И светилникът не гори.
— Здравейте! — Олег държеше вратата отворена, за да види кой къде е в тъмната стая. — Не спите ли?
— Ох — въздъхна Кристина. — Все пак дойде, а мислех, че няма да дойдеш, струваше ми се, че ще забравиш. Щом ще вървите в планината, защо трябва да си спомняш за мене?
— Не я слушай, Олег — тихо, много тихо, почти шепнешком каза Лиз. — Тя винаги мърмори. И на мене мърмори. От сутрин до вечер. Дотегнало ми е.
Олег намери масата, зашари по нея с ръце, напипа светилника, извади от кесията на пояса си кремък и прахан.
— Защо стоите на тъмно? — попита той.
— Маслото му се е свършило.
— А къде е кутията?
— Нямаме масло — каза Кристина. — На кого ли сме притрябвали, две безпомощни жени? Кой ще ни донесе масло?
— Маслото е на полицата, вдясно от тебе. Кога тръгвате? — попита Лиз.
— Следобед. Ти как си?
— Добре. Само дето нямам сили.
— Егле каза, че след два-три дена вече ще си на крака. Искаш ли да те пренесем при Луиза?
— Няма да оставя мама — каза Лиз.
Кристина не беше нейна майка. Но двете отдавна живееха заедно. Когато дойдоха в селището, Лиз нямаше и годинка, беше най-малката. Майка й бе замръзнала при преминаването през прохода, а може и да беше затрупана от снежна лавина, Олег не помнеше точно. Баща й беше загинал още по-рано, Кристина бе носила Лиз през всичките ония дни. Тогава тя беше силна, смела, още имаше очи. Тъй си и останаха двете. После Кристина ослепя. Все заради същите бодили, не знаеха още какво да правят. И ослепя. Тя рядко излиза от къщи. Само през лятото. И само ако не вали дъжд. Всички вече са свикнали с дъжда, не го забелязват. А тя не е свикнала. Ако вали, за нищо на света няма да излезе. А ако е сухо, понякога надниква през вратата, после сяда на стъпалото и стои там, а ако някой мине край нея, познава кой е и му се оплаква. Стария казва, че Кристина е малко ненормална. По-рано тя е била голям астроном. Много голям астроном.
— Разбира се — рече Кристина, — пренесете я някъде. Защо да пукне тук с мене?
Олег намери кутията с масло на полицата, наля в светилника и го запали. Веднага стана светло. Виждаше се широкият креват, на който под кожите една до друга лежаха Кристина и Лиз. Олег винаги се учудваше колко много си приличат — просто да не повярваш, че не са роднини. И двете са бели, с жълти коси, с широки плоски лица и меки устни. Лиз има зелени очи. Очите на Кристина са затворени. Но казват, че и те са били зелени.
— Маслото ще ви стигне за още една седмица. После Стария ще донесе. Не го пестете. Защо да стоите на тъмно?
— Жалко, че се разболях — каза Лиз. — Искаше ми се да дойда с тебе.
— Другия път — рече й Олег.
— След три години?
— След една.
— След тая година значи — след три години. Белият ми дроб не е в ред.
— Зимата е далече, ще оздравееш.
Олег разбираше, че не казва онова, каквото очаква от него тая девойка с бяло широко лице. Когато говореше за прохода, за предстоящия път, тя имаше пред вид съвсем друго: Олег винаги да е с нея, защото я е страх, защото е съвсем сама, и Олег се мъчеше да бъде вежлив, но не винаги му се удаваше, защото Лиз го дразнеше: очите й винаги молеха нещо, тя искаше да останат насаме с Олег, за да се целуват.