Кристина се надигна от леглото, взе бастуна си и тръгна към печката. Тя можеше да прави всичко сама, но предпочиташе съседите да идват и да й помагат.
— Олег — Лиз се надигна на лакът. Видяха се големите й бели гърди и Олег извърна глава. — Олег, не отивай с тях. Няма да се върнеш. Знам, че няма да се върнеш. Имам предчувствие…
— Да донеса ли вода? — попита Олег.
— Има вода — отвърна Лиз. — Не искаш да ме послушаш. Чуй ме поне веднъж в живота!
— Тръгвам си.
— Върви — каза Лиз.
На вратата го настигнаха думите:
— Олежка, виж, там може да има лекарство против кашлица. За Кристина. Нали няма да забравиш?
— Няма.
— Ще забрави — рече Кристина. — И няма нищо чудно.
Стария се миеше в кухнята над легена.
— Едри животни сте убили — каза той. — Само че козината им не струва, лятна е.
— Дик и Сергеев ги убиха.
— Нещо май си ядосан? Беше ли у Кристина?
— Там всичко е наред. Ще трябва да им занесете масло. И картофите им се свършват.
— Недей да се тревожиш. Ела после при мене, да поприказваме за последен път.
— Защо вие не дойдете у нас?
— При мене е тихо, близнаците играят навън.
— Но няма да е задълго! — извика майката на Олег иззад преградната стена.
Стария се засмя. Олег взе пешкира и му го държеше, за да може той по-удобно да избърше ръката си. Старецът бе загубил дясната си ръка преди петнадесет години, когато за пръв път се бяха опитали да минат през прохода.
Олег влезе в стаята на Стария, седна до масата, излъскана от лактите на учениците, и отмести саморъчно направеното сметало със сушени орехи вместо топчета. Колко пъти е седял край тая маса? Няколко хиляди. И всичко, което знае, почти всичко, е чул край тая маса.
— Най-много ме е страх да пусна тебе — каза старецът, като сядаше отсреща, на учителското място. — Мислех, че след няколко години ти ще ме смениш. И ще учиш децата вместо мене.
Той вдигна от масата една тъмна дървена дъсчица, избърса криво изписаните с тебешир букви по нея. Олег си помисли, че едно време и той се бе учил да пише на такава дъсчица. Може би на същата.
— Ще се върна — каза Олег. И си помисли: какво ли прави сега Мариана? Вече е накиснала гъбите, после е прередила хербария си, тя винаги го прережда. Готви ли се? Или приказва с баща си? Или спи?
— Слушаш ли ме?
— Разбира се, учителю.
— И в същото време самият аз настоявах да те вземат в похода. На тебе това ще е по-нужно, отколкото на Дик или Мариана. Ти ще бъдеш моите очи, моите ръце.
Стария вдигна ръката си и я погледна с любопитство, сякаш никога не бе я виждал. И се замисли. Олег мълчаливо разглеждаше стаята. Понякога Стария млъкваше така — внезапно, за една-две минути. Трябва да се свиква. Всеки си има слабости. Пламъчето на светилника се отразяваше в из-лъскания, както винаги чист микроскоп. Той беше без главната си леща. Сергеев хиляди пъти бе казвал на Стария, че празната тръба е твърде голям разкош, за да се държи на полицата като украшение. Дай ми я в работилницата, Боря, казваше той, ще направя от нея два чудесни ножа. Но Стария не я даваше.
— Извинявай — каза старецът. Той присви добрите си сиви очи и поглади грижливо подстриганата си бяла брада, заради която леля Луиза, кой знае защо, го наричаше Хемингуей. — Мислех. И знаеш ли за какво? Все за същото: че в историята на Земята вече е имало случаи, когато по една или друга нещастна случайност малък колектив, група хора са оставали откъснати от общия поток на цивилизацията. И тук навлизаме в областта на качествения анализ…
Старецът отново млъкна и примлясна с устни. Вглъби се в мислите си. Олег бе свикнал с това. Обичаше да седи до стареца, просто да мълчи, просто да седи и му се струваше, че в стареца има толкова много знания, че самият въздух в стаята е изпълнен с тях.
— Когато човек е сам, достатъчни са няколко години, за да деградира. При условие, че е бял лист хартия. Известно е, че децата, които по една или друга причина като бебета са попадали при вълци или тигри, а такива случаи е имало в Индия и Африка, няколко години по-късно безнадеждно са изоставали от своите връстници. Превръщали са се в дебили. А дебил значи…
— Помня.
— Извинявай. Невъзможно е било да се върнат към човечеството. Дори са ходели само на четири крака.
— А възрастният човек?
— Вълците няма да вземат възрастен човек.
— А на необитаем остров?
— Вариантите са различни, но човек неизбежно деградира… степента на деградиране… — Старецът погледна Олег, Олег кимна. Той знаеше тази дума. — Степента на деградиране зависи от равнището, до което човек е стигнал в момента на изолацията, и от характера на човека. Но сега ние говорим за социум, за група. Може ли група хора в условията на изолация да се задържи на културното равнище, на което се е намирала в момента на отчуждаването?