— Може — каза Олег. — Това сме ние.
— Не може — отвърна старецът. — Но за малкото дете са достатъчни пет години, а на групата, дори ако не измре, ще са нужни две-три поколения. За племе — няколко поколения… за народ — може би векове. Но процесът е необратим. Проверен е от историята. Да вземем австралийските аборигени…
Влезе майката на Олег, беше сресана, облякла беше прана пола.
— Ще постоя при вас — каза тя.
— Добре, Ирочка — рече старецът. — Приказваме за социалния регрес.
— Вече съм ви слушала. Питаш се след колко време всички ние ще почнем да ходим на четири крака? Ще ти кажа — още преди това ще изпомрем. И слава богу. Дотегна ми.
— А на него не е — каза старецът. — И на моите близнаци не им е дотегнало.
— Тъкмо заради него живея — рече майката на Олег. — А вие го изпращате на сигурна смърт.
— Ако възприемем твоето гледище, Ира отговори Стария, — тук смъртта ни заплашва всеки ден. Тук гората е смърт, зимата е смърт. Наводнението е смърт, ураганът е смърт, ужилването на пчелата е смърт. И не знаем откъде ще дойде смъртта, как ще изглежда.
— Смъртта идва, когато поиска, и взима, когото пожелае — каза майката на Олег. — Един подир друг.
— Ние сме повече, отколкото бяхме преди пет години. Главният проблем не е физическото оцеляване, а моралното.
— По-малко сме! Ние с тебе сме по-малко! Разбираш ли, вече не останахме! Какво могат тия хлапаци без нас?
— Можем — отвърна Олег. — Ти ще отидеш ли сама в гората?
— Предпочитам да се обеся. Понякога ме е страх да излизам дори от къщи.
— А аз съм готов да тръгна още сега. И ще се върна. С плячка.
— Да, ама Дик и Мариашка днес едвам оцеляха.
— Това е случайност. Нали знаеш, че чакалите не ходят на глутници.
— Нищо не знам! И все пак тръгнаха ли? А?
— Тръгнаха.
— Значи ходят…
Олег престана да възразява. Майка му също млъкна. Стария въздъхна, дочака паузата и продължи своя монолог:
— Кой знае защо, днес си спомних една история. Сума ти време не си я бях спомнял, а днес си я спомних. Това станало през 1530 година, скоро след откриването на Америка. — Буря отнесла германски китобоен кораб към заснежените планински брегове на неизвестна земя. Това била Гренландия. Корабът хвърлил котва и моряците слезли на брега. Видели полуразрушена черква, после останки от каменни къщурки. В една от тях имало труп на червенокос мъж с дрехи, съшити как да е от тюленови кожи, а до него изтънял от точене, ръждив железен нож. И запустение, студ, сняг…
— Не ме плаши, Боря — каза майката на Олег. Пръстите й нервно забарабаниха по масата. — Исторически приказки…
— Чакай. Това не е приказка. Строго е документирано. Помниш ли, Олег, кои са викингите?
— Разказвали сте ни за тях.
— Викингите кръстосвали моретата, завладявали цели страни, заселили Исландия, стигали до Америка, която наричали Винланд, дори основали свое царство в Сицилия. Имали и голяма колония в Гренландия. Няколко селища с каменни къщи, черкви и така нататък. Но ето че корабите на викингите престанали да излизат в морето. Прекъснала се връзката и с колонията в Гренландия. А в ония времена климатът там ставал все по-суров, добитъкът измирал, посевите замръзвали и гренландските селища западнали. Преди всичко защото загубили връзка с останалия свят. В средата на XV век в последната черква в Гренландия станала последната сватба. Потомците на викингите подивявали, те били твърде малко, за да се борят със стихията, твърде малко, за да постигнат прогрес, твърде малко, та поне да запазят старото. Представяш ли си каква трагедия: последната сватба в цяла страна? — Стария се обръщаше към майката на Олег.
— Твоите аналогии не ме убеждават — каза тя. — Колкото и да са били викингите, много или малко, нищо не би ги спасило.
— Но алтернатива е имало. Ако същият германски кораб бе дошъл няколко десетилетия по-рано, всичко е щяло да стане другояче. Гренландците биха могли да отплават на континента и да се върнат в семейството на човечеството. Или са щели да се възобновят връзките им с другите страни, да се появят търговци, нови заселници, нови оръдия на труда, да дойдат нови знания. И всичко щеше да е другояче…
— При нас никой няма да доплава — каза майката на Олег. — Така ли е, Боря?
— Нашето спасение не е в приспособяването към природата — уверено рече старецът. — Трябват ни инжекции с човешка култура, трябва ни помощ. Помощ от останалото човечество. В каквато и да е форма. И затова настоявам синът ти да мине през прохода. Още помним. И наш дъл; е да не прекъсваме нишката.