— Май ще се позадържа — каза Дойл и вдигна чашата си за лека наздравица. — Да погледам мача.
Улгаст кимна. Дойл не беше женен, дори си нямаше постоянна приятелка. Предполагаше се, че между тях отношенията оставаха само служебни, но не разбираше как начинът, по който Дойл възнамерява да прекара вечерта, няма да му влиза в работата. Жегна го нотка завист, прогони я.
— Хубаво. Но не забравяй…
— Добре — отвърна Дойл. — Както казва Смоуки Беър: прави само снимки, оставяй само отпечатъци. В момента съм представител на компания за оптични кабели от Индианаполис.
Зад тях момичетата избухнаха в смях. Улгаст различи влиянието на текилата в гласовете им.
— Хубав град е Индианаполис — каза Улгаст. — По-добър от този тук. Както и да е.
— Не съм много съгласен — възрази му Дойл и лукаво се усмихна. — Май престоят ни доста ще ми допадне.
Улгаст си тръгна от ресторанта и пое по магистралата. Оставил беше джобния си компютър в мотела с мисълта, че може да им се обадят по време на вечерята и да им се наложи да я прекъснат. Когато го провери, не видя съобщения. След врявата и суетенето в ресторанта, тишината в стаята му го притесняваше. Прииска му се да беше останал с Дойл, макар да осъзнаваше, че през последните дни не е мечтана компания. Събу обувките си и легна на леглото с дрехите, за да догледа мача до края, без да е нито за единия, нито за другия отбор. Имаше нужда да намери върху какво да съсредоточи мислите си. Най-накрая, малко сред полунощ, единайсет в Денвър, малко късничко, но голяма работа, по дяволите, направи онова, което си беше забранил да прави — набра телефонния номер на Лайла. Обади се мъжки глас.
— Дейвид, обажда се Брад.
За миг Дейвид остана безмълвен.
— Късно е, Брад. Какво искаш?
— Лайла там ли е?
— Имаше тежък ден — решително каза Дейвид. — Уморена е.
„Знам, че е уморена — помисли си Брад. — Спях с нея в същото това легло цели шест години“.
— Ще я извикаш ли?
Дейвид въздъхна и тресна слушалката. Улгаст чу шумоленето на завивките и гласът на Дейвид, който казваше на Лайла: „Брад е, и му кажи да се обажда в нормално време.“
— Брад?
— Съжалявам, че звъня толкова късно. Не си дадох сметка колко е часът.
— Изобщо няма да ти се хвана. Какво си намислил?
— В Тексас съм. В един мотел. Не мога да ти кажа къде точно.
— Тексас — тя замълча. — Ти ненавиждаш Тексас. Май не ми се обаждаш, за да ми кажеш, че си в Тексас?
— Съжалявам, не биваше да те будя. Дейвид изглежда се подразни.
Лайла въздъхна на телефона.
— Нищо му няма. Оставаме си приятели, нали? Дейвид е голямо момче. Ще го понесе.
— Получих имейла ти.
— Така — чу дишането ѝ. — Представям си какво ти е. Сигурно затова се обаждаш. Мислех си, че рано или късно ще ми позвъниш.
— Направи ли го? Ожени ли се?
— Да. Миналата седмица, тук в къщата. Присъстваха само няколко приятели. Родителите ми. Питаха за теб, искаха да знаят как си. Винаги са те харесвали. Хубаво ще е да им позвъниш. Мисля, че на татко му липсваш повече от който и да било друг.
Пропусна забележката покрай ушите си. Повече от който и да било друг ли? Повече от теб ли, Лайла? Чакаше да каже още нещо, но тя мълчеше, а мълчанието извика образ в мислите му, който придоби ясна форма. Образ, който всъщност беше спомен: Лайла лежи в леглото, облечена в стара тениска и в чорапите, които винаги обуваше, защото краката ѝ мръзнеха независимо от сезона, между коленете ѝ имаше подпъхната възглавница, за да поизправи гърба си заради бебето. Тяхното бебе. Ева.
— Исках само да ти кажа, че бях…
Приглушено Лайла попита:
— Беше какво, Брад?
— Че бях… щастлив заради теб. Както ме помоли. Мислех си, че трябва, нали знаеш, този път да напуснеш работа. Да си вземеш малко почивка, да се погрижиш по-добре за себе си. Винаги съм се чудел, знаеш, дали…