— Услуга ли?
— Хората, за които работя, Антъни, разбраха какво ти предстои тук и не мислят, че това е правилно. Вярват, че с теб не са се отнесли както трябва, че адвокатът ти е претупал нещата и просто те е зарязал тук. Разбрали са, че могат да направят нещо, за да променят положението ти и да ти предложат работа, която ти да свършиш за тях в замяна.
Картър объркано се мръщеше.
— Да сека, това ли? Като поляната на онази госпожа?
Исусе, помисли си Улгаст. Всъщност осъзна, че той иска да коси трева.
— Нищо подобно, Антъни. Много по-важна задача. — Улгаст понижи глас. — В това е въпросът, нали разбираш. Искам от теб да се заемеш с толкова важна задача, че дори не мога да ти кажа каква. Защото дори аз не знам каква е.
— Откъде тогава знаеш, че е толкова важна, щом не знаеш каква е?
— Умен човек си, Антъни, и с право ми задаваш този въпрос. Но ще се наложи да ми се довериш. Мога веднага да те измъкна от тук. Ти само трябва да кажеш, че си съгласен.
И Улгаст измъкна от джоба си плика от шефа на охраната и го отвори. На това място винаги се чувстваше като фокусник, който вдига шапката си, за да се покаже отдолу заека. Със свободната си ръка залепи документа на стъклото, за да може Картър да го види.
— Знаеш ли какво е това? Това е заповед за замяна на присъдата, Антъни. Подписана от губернатор Джена Буш. Носи днешната дата, точно тук, най-отдолу. Знаеш ли какво означава замяна на присъдата?
Картър примигваше към документа.
— Няма да ми слагат инжекцията, така ли?
— Точно така, Антъни. Нито през юни, нито когато и да било.
Улгаст прибра документа в джоба на сакото си. Сега това вече беше примамка, обект на желание. Другият документ, онзи, който Картър трябваше да подпише, който щеше да подпише, Улгаст беше сигурен, след като всичките увъртания и съмнения приключеха, онзи, с който Антъни Лойд Картър, осъден от щата Тексас, със затворнически номер 999642 поверяваше сто процента от тялото, личността си, миналото, настоящето и бъдещето си на ПРОЕКТА НОЙ, беше сгънат до него. Докато се стигнеше до мига, в който да се извади втората част от документа, цялата работа щеше да се сведе до там, той да не бъде четен.
Картър бавно кимна.
— Винаги съм я харесвал. Харесвах я, когато беше първа дама.
Улгаст не поправи грешката.
— Тя е една от онези, за които работя, Антъни. Има и други. Вероятно ще разпознаеш някои от имената, ако ти ги кажа, но не мога. Те ме помолиха да дойда, да те видя и да ти кажа каква нужда имат от теб.
— Значи ако направя онова нещо за теб, ти ще ме измъкнеш от тук, така ли? Но не можеш да ми кажеш какво е?
— Такава е сделката в общи линии, Антъни. Ако откажеш, аз ще си тръгна. Съгласиш ли се, още тази вечер ще напуснеш Теръл. Много е просто.
Вратата на помещението отново се отвори. Влезе Дойл с чаша чай. Изпълнил беше заръката на Улгаст и внимателно крепеше стъклената чаша върху чинийката с дълга лъжица, поставена до нея, резен лимон и пакетчета захар. Постави всичко това на масата пред Картър. Картър се взря в чашата и лицето му помъртвя. И в този миг Улгаст прозря истината. Антъни Картър беше невинен, поне не беше виновен така, както съдът беше отсъдил. При останалите винаги веднага ставаше ясно с кого се пазареше Улгаст, историята отговаряше на случилото се. В този случай не беше така. Нещо се беше случило онзи ден в двора и жената беше умряла. Но имаше и още нещо, може би още много неща. Докато наблюдаваше Картър, Улгаст разбра, че се движи в пространство, подобно на изпълнено с мрак помещение без прозорци и с една заключена врата. В това пространство, разбра той, щеше винаги да намира Антъни Картър, щеше да го открива в мрака, а намери ли го, Картър щеше да му покаже ключа, който отваря вратата.
Заговори вперил поглед през стъклото.
— Ами, да, съгласен… — започна той.
Улгаст го изчака да довърши. Не го направи и Улгаст отново заговори.
— Какво искаш, Антъни? Кажи ми.
Картър вдигна свободната си ръка отстрани на стъклото и обърса връхчетата на пръстите си о него. Стъклото беше студено и изпотено. Картър отдръпна ръка и потри капчиците вода в пръстите си, бавно, съсредоточено, напълно погълнат от жеста. Толкова погълнат беше, че Улгаст долавяше как цялото съзнание на мъжа се отваря към действието и го поглъща в себе си. Сякаш усещането от студената вода по пръстите му беше ключа към всяка тайна от живота му. Вдигна погледа си към Улгаст.
— Трябва ми време… да го обмисля — кротко каза той. — Случилото се. С дамата…