Той ме поглежда предпазливо.
— Защо? Ти замисляла ли си се?
— Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио — казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, — ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?
Чичо Антонио се взира в ръцете си.
— Отвъд?
— Знаеш какво имам предвид. Отвъд… оградата.
Когато погледите ни най-после се срещат, устните му са се превърнали в тънка стегната линия.
— Не, не съм се чудил.
Без нито дума повече, той става и излиза.
Вратата се затваря, а аз дълго гледам след него. Не му вярвам.
Нито за миг.
Следобед отивам в лабораторията за седмичния си преглед и срещам в коридора Хариет Фийлдс. Тя ме поздравява и ми махва с ръка, а аз й отвръщам с леко потрепване на брадичката. Докато преминавам покрай нея, усещам очите й върху гърба си.
Наричам я „моята лаборатория“, защото е предназначена само за мен. Тя ми е нещо като втора спалня и съм много горда с нея. Държа редица саксии с орхидеи на первазите на прозореца, а стените са покрити с мои снимки. Те са скучни и са направени, за да документират неща като развитието на лицевите ми кости, но както и да е.
Чичо Паоло ме чака както винаги. Той е седнал на металната маса за прегледи и разглежда таблицата с предишните резултати.
— Добро утро — казвам му аз и поглеждам към стъклената клетка в ъгъла. Дебелият сънлив плъх вътре вдига нос към мен. — Добро утро, Рузвелт.
— Добро утро, Пиа — усмихва се Чичо Паоло и аз заемам мястото си на масата. — Откри ли нещо хубаво в доставката?
— „Скитълс“. — Залюлявам крака напред-назад и го наблюдавам, докато той си води бележки.
— А, да. — Той изважда стетоскоп и започва да ми мери пулса. — Не съм ял „Скитълс“ от години. Ще трябва да си взема.
— Късно е. Вече си ги заплюх — те са за партито ми.
— Партито — повтаря чичо Паоло. — Все още замисляш своя приказен бал, а? Отвори.
Отварям уста и той я попива с памучен тампон.
— Не е приказен бал, а истинско парти, като тези, които се правят в градовете.
— А ти какво знаеш за градовете?
— Четох за тях в речника — „урбанизирана площ, където живеят и работят голям брой хора“ — цитирам. Той само изсумтява, докато слага пробата от слюнката ми на стъклото на микроскопа. После, само за да видя как ще реагира, допълвам: — Знам, че Манаус е град.
Чичо Паоло изпуска памучния тампон.
— По дяволите. Отвори отново, трябва да взема друга проба.
Чудя се дали това „по дяволите“ е заради изгубената проба от слюнката ми или заради точното ми предположение.
— Значи е град!
— Пиа… — Той слага втората проба върху метална табличка и започва да си сваля скърцащите латексови ръкавици. — Никога не споменавай Манаус отново, ясно?
— Защо?
Ръцете му замръзват с наполовина свалени ръкавици и той няколко пъти си поема дъх отсечено, преди да ми отговори.
— Казвал съм ти много пъти, Пиа. Навън е опасно. Онези хора няма да те разберат. Ще ги уплашиш с това, което притежаваш, и те бързо ще започнат да ревнуват. Не можеш да умреш, но това не означава, че те не могат да ти сторят нещо лошо.
— Онези хора… — повтарям бавно.
— Да, онези навън. Те не виждат нещата като нас, Пиа. Те ще те затворят в кутия и никога няма да те пуснат, разбираш ли?
Кимам, като си мисля за врабчето в наелектризираната клетка и си представям, че съм на негово място. Потръпвам.
— Не споменавай Манаус повече — набляга той с тона, който обикновено пази за дните на тестовете, но лицето му омеква. Той хваща ръката ми. — Тук си в безопасност. Засега това е твоето място. Един ден, Пиа, ти ще видиш света. Не се съмнявай в това. Но докато светът не е готов да види теб, се опасявам, че трябва да се задоволиш с Литъл Кейм.
— Добре — отвръщам покорно.
Той се усмихва и стисва ръката ми.
— Аз бях тук в деня, когато се роди, нали знаеш. Бях първият, който те държа в ръце. Аз избрах името ти.
— Така ли? — Никога досега не го беше споменавал.
— Да. Пиа, защото означава благоговейна и точно това изпитах, когато те видях.
Очите му, приковани в моите, са топли и сериозни. Осъзнавам, че се усмихвам.
Останалата част от прегледа минава както винаги. Не отнема много време. Толкова съм свикнала с прегледа, че мога да го правя и сама. Сърдечен пулс, проба от слюнката, очи, уши и нос, проверка, проверка, проверка и готово.
Чичо Паоло се отказа от кръвните проби преди години — независимо от какъв материал са направени иглите и независимо колко силно натиска с тях, просто нищо не може да пробие кожата ми.
— Приключихме, Пиа. Отивай да работиш върху партито си или каквото имаш да правиш.
— Трябва да си полея орхидеите.
Той кима и свършва още няколко дреболии из лабораторията, преди да си тръгне.
Едва съм поляла първото цвете, когато чувам стъпки и се обръщам да видя какво е забравил чичо Паоло. Но не е той. Доктор Непохватка е.
— Ти какво искаш? — питам я.
Тя вдига изненадано вежди. Червени са като косата й.
— Защо не се успокоиш? Искам само да си поприказваме. Така и не се запознахме като хората онзи ден.
Прекрасно. Обръщам се отново към орхидеите си.
— Здравей. Приятно ми е да се запознаем.
— „Приятно ми е да се запознаем“ — отвръща ми тя със същия равен тон. — Небеса, дете, поне ми дай шанс, преди да решиш, че съм ти враг. Хайде, дай да ти помогна.
Тя се опитва да ми вземе лейката, при което я преобръща и намокря целите ми обувки.
— Опа! — казва тя, докато аз гледам надолу, а доктор Непохватка търси кърпа и ми я подава. Попивам водата и прехапвам език, за да не кажа нещо обидно, за което после ще съжалявам. Доктор Непохватка сяда върху масата за опити и се оглежда наоколо.
— Ужасни снимки — казва тя, докато разглежда портретите ми по стените.
— Те са перфектни. — Обикновено не бих го изтърсила така пред някого, но не мога да се сдържа. Тази жена просто успява да ме раздразни.
— Правилно — отвръща тя и замислено ме наблюдава. — Не успях дори да измия от лицето си праха от пътя, преди твоят доктор Паоло Алвес да ме прикове в ъгъла и да ми изнесе цялата лекция за Пиа.
— Лекция за Пиа? — Любопитството за момент надвива ината ми и се приближавам към нея. — Какво е това?
— Да не би да не си я слушала? — Тя вади кутия цигари от джоба си и запалва една. Мразя цигарите. Те са единственото нещо на света, от което ми прилошава, макар майка ми да казва, че просто не харесвам миризмата и всъщност ми няма нищо. — Да, Алвес ме притисна в ъгъла и направо ми дишаше в деколтето, докато ми обясняваше за поверителността, как съм подписала договор, какви са последиците и всякакви други страхотии. И в центъра на всичко това… — Тя пое дълбоко и издиша към мен облак отвратителен дим: — … беше ти.
— Ами — отговорих й сковано, — нали аз съм причината за съществуването на това място.
— Трябва да призная, че нямах представа в какво се забърквам, когато приех тази работа. Мислех, че идвам само да изследвам клетъчния строеж на комарите и може би да клонирам няколко плъха. Казаха ми, че това е изследователски център, насочен към лечението на най-тежките болести — рак, сърдечни заболявания… — Лицето й внезапно застина, сякаш виждаше нещо в далечината. — … церебрална парализа. Наистина си помислих, че е странно да подпиша договор за минимум трийсет години, но… — Тя явно е забравила за цигарата между показалеца и средния й пръст. Тънката струя дим се къдри около лицето й. — Е, нека просто да кажем, че сделката, която ми предложиха, беше много убедителна.
Тя отново насочва поглед към мен и свива очи подозрително.
— И после, по пътя насам, изживях цялата тази шпионска история. Този Тимоти, който има телосложение на лос, не искаше да ми каже нищо. И знаеш ли какво — първото нещо, което ме попита, беше дали мога да купя рокля за седемнайсетгодишно момиче!? — Тя поклаща глава и за първи път забелязвам, че непокорните й червени къдрици сега са сплетени на плитка през рамото й. С поставена под някакъв контрол коса тя е доста красива и по-млада, отколкото си помислих в началото.