Дж. Т. Бранън
Произход
За Джейкъб и Миа
Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.
Благодарности
Бих желал да благодаря на следните хора за помощта им до издаването на книгата: на родителите ми за отдавнашната им вяра в мен; на моя фантастичен агент Луиджи Бономи, както и на Томас Стоуфър и останалата част от отбора в ЛБА; на изключителния ми редактор Алекзандър Хоуп и всички в издателство „Хедлайн“; на доктор Джефри Д. Мийнс от университета в Уайоминг; на Матю Б. Бар и служителите в Института по история на американските индианци; на моя приятел Том Чантлър за неоценимото му съдействие и научни съвети; и на съпругата ми Джъстина, без чиято постоянна подкрепа, поощрение и творчески принос тази книга никога нямаше да бъде написана.
Част първа
1
Лин Едуардс отвори вратата на базовия лагер и пристъпи право в един замръзнал ад.
— Къде го видя за последно? — изкрещя тя, надвиквайки воя на вятъра, а в очите на мъжа пред нея се мярна паника.
— На хребета! — изкрещя Стивън Лавърти и посочи към обширната ледена пустош зад гърба си.
Лин погледна над рамото на Лавърти. Хребетът се намираше на повече от четиристотин метра разстояние — в истинския свят не беше далеч, но тук, на антарктическия глетчер Пайн Айлънд, сякаш ставаше дума за четири километра. „Какво, по дяволите, е правел там?“
Сякаш прочел мислите й, Лавърти извика:
— Отиде да търси по-добро място за изследванията си. Само че ледът поддаде и той падна.
Сега не беше време за обвинения, но изчезналият човек е трябвало да знае, че няма работа там. Лин беше главният изследовател в екипа на НАСА, който изучаваше бързо топящия се глетчер, а Томи Дивейн отговаряше за сондирането с гореща вода, което беше основна част от мисията. Местата вече бяха старателно избрани, но Дивейн очевидно бе решил да продължи да оглежда. Лин знаеше, че в Антарктида такова безразсъдство може да се окаже фатално.
Тя усети движение зад себе си, обърна се и видя още четирима от екипа. Кимна и посочи зловещия пейзаж зад Лавърти.
— Ето там — каза им. — Отвъд хребета.
— Какво е правел там, по дяволите? — попита Сали Джонсън и наоколо се разнесе одобрителен шепот.
— За това може да спорим по-късно — изкрещя Лин. — Сега трябва да го извадим. — Тя се обърна с лице към свирепия антарктически вятър. — Да тръгваме!
Глетчерът Пайн Айлънд, известен още като ГПА, е един от двата най-големи глетчера, които отводняват Западния антарктически леден щит в море Амундсен. Той представлява голямо ледено течение, което се спуска по страничния склон на планината Хъдзън до залива Пайн Айлънд. Сателитните снимки показват, че през последните години скоростта му е нараснала значително и той изпраща повече лед в морето, отколкото всеки друг отводнителен басейн на планетата.
Задачата на екипа, ръководен от Лин Едуардс, беше да разбере взаимодействието между океана и леда, като направи редица сложни изследвания, а после да изгради „виртуална“ обща картина на целия глетчер на базата на резултатите.
Самият ГПА се намираше в една от най-отдалечените области на скования от лед континент, на 1287 километра от най-близката изследователска станция с постоянен персонал. Лин и екипът й бяха пристигнали само преди седмица от голямата американска изследователска база, станция „Макмърдо“, която се намираше на около 1600 километра на юг. Летяха с малък самолет „Де Хавиланд Канада Туин Отър“, приземиха се при стария базов лагер „Мейтрикс“ и го отвориха отново. Седмицата мина добре, а Лин организира лагера бързо и ефективно с помощта на осем отбрани учени.
Откриха хребета на втория ден. Намираше се само на четиристотин метра от лагера и се издигаше на повече от сто метра над равнището на ледника като дълга девствена граница, пресичаща замръзналия хоризонт. Пропастта от другата му страна, в която Дивейн явно беше паднал, бе на близо три пъти по-голямо разстояние — леко наклонена урва, издълбана от откъсването на леда.
Еднообразието на белия пейзаж превръщаше навигацията и преценката на разстоянията в почти непосилна задача и Лин можеше само да се надява, че Стивън Лавърти ще успее да ги отведе до мястото, където бе видял Дивейн за последен път. Иначе Томи щеше да загине до час.