— Да не е от някакви спецчасти? — попита тя Джеф Хорсън, анализатор на данни, който бе работил за Националната агенция за сигурност на САЩ, истински парник за тайни военни технологии, за които обикновеният гражданин дори не подозираше.
Хорсън разгледа материята, която беше изключително добре запазена благодарение на леда.
— Възможно е. Разработват новаторска екипировка за студено време, поне това знам. Такова нещо обаче не съм виждал.
Лин отново погледна към Дивейн, чието изражение подсказваше, че има и още.
— Какво? — попита тя.
— Не знам дали е новаторска — каза той със странна смесица от изненада и удоволствие, — но какво ще кажете за древна?
Слисаните им изражения му доставиха още по-голямо удоволствие. Като отговорник за сондите с гореща вода, Дивейн беше свикнал да вади ледени ядки — проби с широчина тридесет сантиметра от дълбочина до един километър, които показваха възрастта на глетчера така, както растежните пръстени — при дърветата. Идеално запазените в леда въздушни джобове могат да дадат информация за климата в региона преди десетки, дори стотици хиляди години. Той беше експерт по тази тема и просто посочи стръмните ледени склонове на хребета.
Лин няколко секунди гледа стената, преди да я осени прозрение.
— О, боже…
— Да — потвърди Дивейн. Откъсвайки се от глетчера, ледът бе оставил по урвата бразди, които приличаха на ледена ядка — линиите се виждаха от километри.
— Доколкото мога да преценя, мъжът, когото открихме, е бил погребан под леда преди не по-малко от четиридесет хиляди години.
3
— Долу открихме нещо — съобщи Лин на колегите си в базата по радиото с ултрависока честота.
— Какво? — бе изпъстреният с пращене отговор.
— Замразено тяло. Мумифицирано. Потенциално древно. И с някои аномални артефакти.
— А? — Лин ясно долови смущението отсреща. — Какви например?
— По-добре да не ги обсъждаме по откритата линия — отвърна тя. — Връщаме се в базата.
Предаването на ултрависока честота бе уловено от сателита „Кийхол“ на Националната агенция за сигурност и транслирано директно на суперкомпютрите в главната квартира на агенцията във Форт Мийд, на 24 километра югозападно от Балтимор. След петнадесет минути вече бе преминало през няколко нива на анализ, но по заповед на един мъж съобщението бе спряно и „изгубено“ завинаги.
Стивън Джейкъбс гневно стисна юмруци. Бяха толкова близо до целта! Толкова близо! Не можеше да позволи нещо да се изпречи пред мечтата на организацията. Мумифицирано тяло с „аномални артефакти“, погребано в антарктическия лед? Можеше да е нещо незначително, разбира се. Джейкъбс обаче знаеше каква е другата възможност, а такова откритие би предизвикало твърде много въпроси в най-неподходящия момент.
Той въздъхна. Трябваше да говори с началниците си. Нямаше да допусне нещо да застраши мечтата.
— Е, какво е, по дяволите? — попита Сам Мондърс, сеизмологът, когато екипът се събра в база „Мейтрикс“ — домът им, независимо дали им харесваше, или не.
— Доколкото можем да преценим — започна Лин, докато Дивейн раздаваше бира от хладилника, — става дума за тялото на мъж, наглед същото като на съвременен човек, което изглежда е било погребано в леда преди приблизително четиридесет хиляди години.
Тя вдигна очи, когато Дивейн бутна кутия бира по масата към нея, усмихна се с благодарност и я отвори. „Какво пък толкова — помисли си, докато отпиваше дълга глътка. — Такива открития не се правят всеки ден.“
— Тялото е облечено в дрехи, които изглеждат съвременни — продължи тя.
— Какви? Какво искаш да кажеш? — удивено попита Мондърс. Това със сигурност беше много по-интересно от дежурствата на леда.
— Нов вид арктическо облекло от лека, но силно изолираща материя.
— Но какво означава това? — попита Джой Глас, главният специалист по компютърен анализ.
Лин само поклати глава.
— На този етап не знаем.
Последваха бесни спекулации за естеството на находката, а атмосферата беше ликуваща, почти налудничава. Въпреки мисията им една мумия на четиридесет хиляди години просто беше много по-вълнуваща от събирането на сеизмични данни и океанското моделиране. Потенциалната й важност беше зашеметяваща.