Ако е така, напомни си Лин, както приляга на учен. Щеше да им е необходимо много повече време за оглед, както и много по-големи ресурси, за да стигнат до истината. Беше добре запозната с щетите, нанесени на Снежния човек Йоци, мумията от Алпите, след откриването й. Властите бяха решили, че тялото, намерено от двойка туристи, принадлежи на катерач, загинал при злополука. Затова вместо да се постараят да го запазят, те се бяха опитали да го извадят от леда. Бяха разкъсали дрехите му, бяха използвали лъка му вместо лост и дори бяха пробили дупка в бедрото му.
При тяхната находка нямаше да има такива грешки. Лин бе твърдо решена да следва стриктна научна процедура при изследването на тялото. Именно усетът за подробностите дори в момент, когато вълнението от откритието заплашва да я надвие, й помогна да се нареди сред първите в нейната област.
Евелин Едуардс, позната на приятелите си като Лин, беше изключително талантлива. Завърши „Харвард“ с отличие и после си проправи път до върха в поле, все още доминирано от мъже. Външността й, за която мнозина й завиждаха, не бе направила кариерата й по-лека. Като момиче беше невзрачна и понякога се чудеше дали това е причината за академичния път, който бе избрала. Постепенно обаче се превърна в красива млада жена. Имаше гладка маслинена кожа, която намекваше за нещо екзотично в произхода й, и гъста тъмна коса, ограждаща ярките й, необичайно зелени очи. Тялото й беше гъвкаво и атлетично, закалено от редовен джогинг рано сутрин, кикбокс и тренировки в салона. В света на науката обаче хората често не я приемаха сериозно заради красотата й. Изглежда смятаха, че жените, които изгледат така, няма как да бъдат и интелигентни. Тя продължи да се бори въпреки неблагоприятните условия, накрая талантът й надделя над тесногръдието и твърде категоричните виждания на съвременниците й и тя стана един от най-добрите учени в НАСА.
Качествата, благодарение на които беше толкова добра в работата си, обаче провалиха личния й живот. Бракът й оцеля по-малко от две години и тя знаеше, че отговорността за това до голяма степен е нейна. Мат всъщност не беше виновен. Влюбиха се дълбоко, сгодиха се и се ожениха за съвсем кратко време. Твърде кратко, както се оказа. Мат Адамс беше индианец следотърсач, як, енергичен мъж, който обичаше да живее сред природата, в съзвучие с „великия дух“. Необузданото му безгрижно поведение веднага привлече Лин, а едва сдържаният му ентусиазъм по отношение на всичко я омагьоса. Той наистина знаеше как да живее… и я бе обичал с цялото си сърце.
Сега споменът за това я караше да се чувства зле, а тя често мислеше за него на глетчера Пайн Айлънд. Името му толкова й напомняше за Пайн Ридж, Южна Дакота — резервата, в който живееше Мат. Зачуди се дали той е още там и какво би си помислил за находката им. Несъмнено щеше да е доволен — често й бе разказвал индиански митове, според които територията на Съединените щати е била населена преди десетки хиляди години, и то от много напреднала култура.
Усмихна се при мисълта за него, но скоро я прогони и се съсредоточи върху онова, което ги занимаваше — качество, което бе както благословия, така и проклятие.
Лин взе радиофона с кодирана връзка и се обади в главния щаб на НАСА. Такова съобщение трябваше да стигне директно на върха. Операторът се включи и тя бързо каза:
— Свържете ме с Администратора.
Самюъл Бартоломю Аткинсън беше Администраторът на НАСА, „Космическия шеф“, както с обич го наричаха служителите му. Беше се влюбил в космоса едва на тригодишна възраст — така бе казала майка му — мечтаеше за кариера в звездите и я преследваше със страст, която граничеше с настървеност. Вече я беше получил и се наслаждаваше на всяка минута от работата си. Имаше предизвикателства, разбира се, но какво удовлетворение би могъл да донесе живот без предизвикателства? Длъжността му му осигури знания за космоса, от които тригодишният Самюъл би се изплашил, но сега той ги ценеше повече от всичко.
Съобщението, което току-що беше получил от Евелин Едуардс, ужасно го обезпокои и той щеше да разиграе малко топката. Каза й, че ще се свърже с нея до час. Посегна към телефона с кодирана линия на бюрото си и пръстите му бързо набраха номера на Стивън Джейкъбс, който вдигна още на първото позвъняване. Аткинсън започна да разказва бързо, но Джейкъбс го спря насред изречението.
— Знам, Самюъл. И вече говорих с нашите приятели.
Аткинсън се изненада, но Джейкъбс открай време беше човек, пълен с изненади.