— Те какво казаха?
Джейкъбс прочисти гърлото си.
— Казват, че определено е повод за тревога. Може да има връзка, макар че няма как да разберем без разследване. Причини за тревога обаче има. Трябва да овладеем ситуацията.
— Да, сър. Какъв е следващият ни ход?
— Така — заяви Джейкъбс, — слушай внимателно. Ето какво искам да направиш.
Звънът на радиофона отскочи от металните стени на помещението за комуникации в базата. Лин вдигна веднага.
— Здравейте, Лин — поздрави Аткинс с добронамерен, приятелски тон. — Как сте?
— Вълнувам се — отговори тя. — Вълнувам се, но съм готова да действам както трябва. Какво препоръчвате?
— Засега ще останете в базата — каза Аткинсън. — Не искаме да изложим мястото на риск. Към вас вече пътува екип специалисти. Ще се свържете с тях и ще им осигурите максимално съдействие. Ясно ли е?
— Да, сър — потвърди Лин. — Кога пристигат?
— Очаква се да пристигнат в седем утре сутринта в „Макмърдо“, а после ще дойдат при вас. Организирайте им топло посрещане.
— Да, сър.
— И още нещо, Лин.
— Да, сър?
— Това вече е ултрасекретна информация. Никой друг не знае и искаме нещата да останат така. Освен ако не минава през мен, от сега нататък ще прекъснете всякаква комуникация с външния свят.
На 16 000 километра оттам, седнал в кабинета си във Вашингтон, окръг Колумбия, Аткинсън остави слушалката и потърка очите си. Чакаше го дълга нощ.
4
Екипът пристигна точно в седем на следващата сутрин с два еднакви хеликоптера с две перки, „Чинук“ АН-46. Те кацнаха само на петдесет метра от базата и предизвикаха вятър, който вдигна гейзери от сняг и лед високо във въздуха.
От всеки хеликоптер бързо слязоха по шестима мъже, които хукнаха навели глави под забавящите се перки. Лин им отвори вратата и ги преброи един по един. Пилотите щяха да дойдат по-късно, след като се погрижат за хеликоптерите.
Никой не проговори, преди целият екипаж да се събере в столовата — най-голямото помещение в малкия базов лагер „Мейтрикс“. Един от мъжете — Лин забеляза, че всички са мъже — пристъпи напред.
— Доктор Едуардс? — попита той и й протегна едрата си ръка. — Майор Маркъс Дейли от Инженерния корпус на САЩ.
Лин пое ръката му и твърдо я разтърси.
— Военни? — изненадано попита тя и бързо огледа останалите, които бяха застанали зад Дейли, формирайки ветрило. Определено бяха от армията. Излъчването и маниерите им бяха красноречиви.
— Кой друг би се заел със спешна операция на хиляди километри от цивилизацията? Или ние, или ще трябва да чакате още две седмици, докато пристигне цивилен екип. Ако тялото е вече открито, не бива да се разложи.
Лин кимна с разбиране.
— Да, съжалявам, не исках да бъда груба, просто не очаквах военни. Преди вадили ли сте тела от леда?
Дейли мрачно кимна.
— В заледените части на света постоянно загиват войници, а ние никога не оставяме своите. — Той се взря в очите й. — А сега ни отведете при трупа.
Лин трябваше да признае, че ефективността им заслужава похвала. До обяд военните инженери огледаха мястото, проучиха го подробно и съставиха подробен план за действие, който Лин бързо одобри. Изглежда наистина не им беше за пръв път.
Когато се върнаха в базата, тя, майор Дейли и Дивейн седнаха в столовата с чаши силно горещо кафе на алуминиевата маса помежду им. Двамата учени от НАСА описаха на Дейли как бе направено откритието, а той задаваше въпроси и си водеше бележки.
— Значи, след като снощи говорихте с Аткинсън, не сте се връщали при тялото до днес сутринта?
Лин размени поглед с Дивейн и поклати глава.
— Не. Самюъл ни нареди да се върнем тук и да чакаме, докато пристигнете.
Дейли кимна.
— Това е добре.
— Защо? — попита Лин, като ясно си даваше сметка, че не е казала цялата истина. След съвещанието с екипа предишната вечер двамата с Дивейн отново се спуснаха по хребета и документираха находката с камери с висока резолюция и подробни бележки. С помощта на специализираните си инструменти дори успяха да отделят клетки от кожата на замръзналото тяло, да отрежат коса за ДНК анализ, както и да вземат късче от дрехите за радиовъглеродно датиране. Заради непредсказуемия климат на този странен континент, мястото можеше да се окаже погребано под два метра сняг, докато пристигнат специалистите. Тялото като нищо щеше да изчезне за още четиридесет хиляди години, а Лин в никакъв случай нямаше да го допусне. Мисълта да признае това на Дейли обаче я притесняваше и доказателствата, които бяха събрали, сега се намираха в раницата й, скътана в личната й стая.