Според класическите теории за модернизацията на внушителни фигури като Карл Маркс, Емил Дюркем, Хенри Мейн, Фердинанд Тьонис[13] и Макс Вебер опитът на Запада се възприема като парадигматичен за модернизацията, тъй като индустриализацията се осъществява за първи път именно там. Съсредоточаването на вниманието върху Запада е обяснимо, тъй като рязкото увеличаване на производителността и устойчивият икономически растеж в Европа и Северна Америка след 1800 г. са безпрецедентни и преобразяват света.
Но развитието не се отнася само до икономиката. Развиват се както политическите, така и социалните институции. Понякога политическото и общественото развитие са тясно свързани с икономическите промени, но в други случаи не са взаимосвързани. Настоящата книга се занимава с политическото измерение на развитието и еволюцията на държавните институции. Съвременните политически институции възникват много преди Индустриалната революция и съвременната капиталистическа икономика. Всъщност много от елементите, които сега разглеждаме като модерна държава, съществуват в Китай още през III в.пр.Хр., близо хиляда и осемстотин години преди да възникнат в Европа.
Именно поради тази причина започвам моя разказ за появата на държавата във втората част на тази книга с Китай. Докато класическата теория за модернизацията възприема европейското развитие като стандарт и поставя въпроса защо другите общества се отклоняват от него, аз възприемам Китай като парадигма на образуването на държавата и поставям въпроса защо другите цивилизации не повтарят пътя, който следва той. Това не означава, че Китай е по–напреднал от други общества. Както ще видим, една модерна държава без върховенство на правото или отговорност е способна на огромен деспотизъм. Но Китай пръв развива държавни институции, а неговият пионерски опит рядко се споменава в западните анализи на политическото развитие.
Започвайки с Китай, прескачам други важни ранни общества като Месопотамия, Египет, Древна Гърция и Рим, както и мезоамериканските и южноамериканските цивилизации. Причината да не разкажа по–подробно за Древна Гърция и Рим в този том се нуждае от допълнително обяснение.
Античният средиземноморски свят създава изключително важни за последвалото развитие на европейската цивилизация прецеденти, които от времето на Карл Велики насам биват копирани съзнателно от европейските владетели. Всеобщото мнение е, че древните гърци са създатели на демокрация, при която владетелите не са наследствени, а са избирани с тайно гласуване. Повечето племенни общества също са относително егалитарни и избират своите управници (вж. глава 4), но гърците отиват отвъд тези рамки, въвеждайки разбирането за гражданство, което се основава на политически критерии, а не на родство. Формата на управление, практикувана през V в.пр.Хр. в Атина или по времето на Римската република, вероятно може да бъде по–точно описана като „класически републиканизъм", отколкото като „демокрация", тъй като избирателно право имат само ограничен брой граждани и съществуват остри класови различия, които изключват голям брой хора (включително многобройните роби) от участие в политическия живот. Освен това те не са либерални, а изключително комунитарни държави, които не зачитат неприкосновеността на личния живот или личната свобода на своите граждани.
Класическият републикански прецедент, установен от Гърция и Рим, многократно е копиран от по–късни общества, включително и от олигархичните републики Генуа, Венеция, Новгород и Обединените нидерландски провинции. Но тази форма на управление има един фатален недостатък, всеобщо изтъкван от по–късни автори, в това число и от мнозина от американските бащи основатели, които обсъждат задълбочено тази традиция: класическият републиканизъм не е подходящ за големи мащаби. Той работи най–добре в малки, хомогенни общества като градовете държави в Гърция през V в.пр.Хр. или в ранния Рим. Но с разрастването на тези републики вследствие на завладяване на територии или икономически растеж запазването на взискателните комунитарни ценности, които ги крепят, се оказва невъзможно. С разрастването на Римската република по размер и разнообразие тя се сблъсква с неразрешими конфликти кой трябва да се ползва от привилегиите на гражданството и как да се разпределя плячката на империята. Всички гръцки градове държави в края на краищата биват завладени от монархии, а след продължителна гражданска война Римската република става империя. Монархията като форма на управление се оказва по – способна да управлява големи империи и е политическата система, при която Рим постига най–голямата си власт и географски обхват.