Ще се върна към въпроса за класическия републиканизъм като прецедент за модерна демокрация в том 2. Но има основателна причина да обръщаме повече внимание на Китай, отколкото на Древна Гърция и Рим при изучаването на възхода на държавата, тъй като единствен Китай създава модерна държава съгласно дефиницията на Макс Вебер. Това означава, че Китай успява да развие централизирана, единна система на бюрократична администрация, която е в състояние да управлява огромно население и територия в сравнение със Средиземноморска Европа. Китай изобретява система за обективно, основаващо се на заслуги бюрократично назначаване на кадри, която е далеч по – систематична от Римската публична администрация. Докато общият брой на населението на Китайската империя през 1 г. е приблизително сравним с този на Римската империя, то китайците поставят далеч по–голяма част от своите жители под равноправни правила, отколкото римляните. Рим ни е оставил и други важни наследства, особено в областта на правото (обсъдени по–подробно в глава 18). Но въпреки че Гърция и Рим са изключително важни като предтечи на съвременното отговорно управление, Китай е по–важен по отношение на развитието на държавата.
Сред обществата, които следва да сравним с Китай, е и Индия. Индия се превръща от племенно в общество на държавно ниво приблизително по същото време като Китай. Но впоследствие, преди около две хиляди и петстотин години, тя прави голямо отклонение поради възхода на новата брахманска религия, която ограничава властта на всяка форма на управление и в известен смисъл проправя пътя за съвременната индийска демокрация. Близкият изток по време на пророка Мохамед също е организиран племенно; нужно е не само възникването на една нова религия – исляма, но и на една странна институция на роби войници, за да се даде възможност на определени форми на управление в Египет и Турция да се превърнат в значителни политически сили. Европа силно се различава от други общества, тъй като излизането ѝ от етапа на племенна организация не е наложено отгоре надолу от владетели, а възниква на обществено ниво чрез предписани от Католическата църква правила. Единствено в Европа държавните институции не се изграждат на основата на племенни институции.
Религията също има решаващо значение за произхода на правовия ред, което е тема на трета част. Основаващо се на религията законодателство съществува в древен Израел, Индия, мюсюлманския Близък изток, както и в християнския Запад. Но именно в Западна Европа се наблюдава най – силното развитие на независими правни институции, които успяват да възприемат светска форма и да се съхранят до наши дни.
Историята на възхода на отговорните управления в четвърта част е най–вече европейски феномен. Но Европа далеч не е еднообразна в това отношение: отговорни управления възникват в Англия и Дания, но не и във Франция или Испания; в Русия наблюдаваме форма на абсолютизъм, сравним с китайския. Следователно способността на определени общества да принуждават своите суверени да са отговорни пред тях зависи от множество специфични исторически обстоятелства като запазването на някои феодални институции в модерните времена.
Последователността на политическото развитие в Западна Европа е изключително необичайна в сравнение с други части по света. Индивидуализмът на социално ниво възниква векове преди възхода както на модерните държави, така и на капитализма; правова държава съществува, преди политическата власт да е съсредоточена в ръцете на централизирани управления, а институции за отговорност възникват, защото модерните централизирани държави не са в състояние напълно да отхвърлят или унищожат древни феодални институции като представителните събрания.
След възникването на тази комбинация от държава, законност и отговорност тя се доказва като много силна и привлекателна форма на управление и впоследствие се разпространява навсякъде по света. Но трябва да помним историческата обусловеност на тази поява. Китай е силна държава, но без законност и отговорност; Индия има законност, а сега и отговорност, но традиционно ѝ липсва силна държавност; в Близкия изток е имало държави и закони, но на много места в арабската част тази традиция е изгубена. Обществата не са хванати в капана на своето минало и свободно заимстват идеи и институции едни от други. Но това, което представляват в момента, е моделирано и от онова, което са били в миналото, и няма една–единствена пътека, която да свързва едното с другото.