Целта на тази книга е не толкова да представи историята на политическото развитие, колкото да анализира някои от факторите, довели до възникването на определени ключови политически институции. Много исторически съчинения се характеризират като ПСП – „проклетия след проклетия"[14], – без никакъв опит да се извлекат общите правила или каузални теории, които могат да бъдат приложени при други обстоятелства. Същото може да се каже за етнографиите, написани от антрополози, които са много детайлни, но умишлено избягват широките обобщения. Това определено не е моят подход, който сравнява и обобщава много цивилизации и периоди от време.
Представената тук цялостна рамка на политическо развитие има доста общи черти с биологичната еволюция. Дарвиновата еволюция е изградена върху двата принципа на изменчивост и отбор: организмите преживяват случайни генетични мутации и тези, които най–добре се адаптират към средата си, оцеляват и се размножават. Същото се отнася и за политическото развитие: има разновидности между политическите институции и най–съответстващите на материалната и социалната среда оцеляват и се разпространяват. Но има и много съществени различия между биологическата и политическата еволюция: човешките институции са резултат от преднамерен замисъл и избор за разлика от гените; те се предават във времето културно, а не генетично, и притежават присъща стойност благодарение на различни психологически и социални механизми, което ги прави трудни за промяна. Присъщият консерватизъм на човешките институции обяснява защо политическото развитие често се обръща в политически упадък, тъй като често възниква значително забавяне между промените във външната среда, която би трябвало да активизира институционални промени, и готовността на обществото да осъществи тези промени.
В края на краищата обаче тази обща рамка е равнозначна на нещо по–малко от предсказуема теория на политическото развитие. Една пестелива теория за политическа промяна, сравнима с теориите за икономически растеж, постулирани от икономисти, според мен просто е невъзможна. Факторите, определящи развитието на която и да било политическа институция, са многобройни, сложни и често зависещи от случайни или непредвидени събития. Самите каузални фактори, които биха могли да се приведат по отношение на дадено развитие, са предизвикани от предшестващи условия, които се простират назад във времето в една безкрайна регресия.
Да разгледаме един пример. Една добре известна теория за политическото развитие твърди, че изграждането на европейските държави е тласкано от необходимостта да се водят войни. Връзката между необходимостта от войни и развитието на съвременните държавни институции е доста добре установена по отношение на ранна модерна Европа, а както ще видим, е валидна с еднаква сила и за Древен Китай. Но преди да обявим тази теория като общовалидна по отношение на създаването на държавата, се налага да отговорим на някои трудни въпроси: защо в някои региони, където се водят продължителни военни действия, не възникват държавни институции (например Меланезия)? Защо военните действия в други региони като че ли отслабват, вместо да укрепват държавите (например Латинска Америка)? Защо в някои региони наблюдаваме по–ниски нива на конфликтност, отколкото в други (например Индия в сравнение с Китай)? Отговорите на тези въпроси насочват причинно–следствената връзка към други фактори, като гъстота на населението, физическа география, технологии и религия. Военните действия в гъсто населени места с добри физически комуникации (например равнини и степи) и подходящи технологии (например коне) имат съвсем различни политически последици от войни в слабо населени планински, пустинни или обрасли с джунгла райони. Така че теорията за войната и образуването на държавата се разпада в серия от допълнителни въпроси защо някои форми на военни действия избухват на определени места, а не избухват на други.