„Левиатан“ на Хобс започва с разширен каталог на естествените човешки страсти и твърди, че най–дълбоката и най– трайната от тях е страхът от насилствена смърт. Оттам той извежда основното право на природата, което е свободата на всеки човек да запази собствения си живот. Освен това човешката природа създава три повода за конфликти: съперничество, неувереност (страх) и слава. „Първата причина кара хората да се нападат едни други с цел за грабеж, втората – с цел да осигурят своята безопасност, третата – за да си спечелят име.“ Следователно естественото състояние се характеризира с „война на всички против всички“. За да избегнат тази опасна ситуация, хората са съгласни да се откажат от естествената си свобода да правят каквото си искат в замяна на това другите да зачитат правото им на живот. Държавата, или Левиатан, налага тези взаимни ангажименти под формата на обществен договор, чрез който човешките същества защитават тези права, които имат по природа, но на които не са в състояние да се радват в естественото си състояние поради войната на всеки против всеки. Правителството, или Левиатан, гарантира правото на живот, като гарантира мира.
В своя „Втори трактат за управлението“ Джон Лок споделя по–умерен възглед за естественото състояние от Хобс; човешките същества не са толкова ангажирани с битки помежду си, колкото със съчетаването на своя труд с обичайните неща в природата за създаването на частна собственост. Основният закон на природата според Лок, за разлика от този на Хобс, гарантира на хората правото не само на живот, но на „живот, здраве, свобода или собственост". Неконтролираната свобода в естественото състояние поражда състояние на война, което според Хобс налага необходимостта от обществен договор за защита на естествената свобода и собствеността. Макар според Лок държавата да е необходима, самата тя би могла да отнеме естествените права, поради което той утвърждава правото на бунт срещу несправедлива власт. Правото на живот, свобода и стремежът към щастие, утвърдени от Томас Джеферсън в американската Декларация за независимост, имат пряка връзка с естественото право на Хобс и с допълнението на Лок относно опасността от тирания.
На изпълненото с насилие естествено състояние на Хобс, според което животът на човека е изключително „самотен, беден, отвратителен, скотски и кратък", традиционно се противопоставя по–умерената версия на Русо в неговата „Разсъждение върху произхода и основите на неравенството между хората". Всъщност Русо критикува изрично Хобс по няколко точки: „И особено трябва да се пазим от извода на Хобс, според когото човек е лош по природа, щом като няма никаква представа за доброто; че е порочен, защото не познава добродетелта; че винаги отказва на себеподобните си услугите, които не смята, че им дължи; че по силата на правото, което с основание си приписва върху нещата, от които се нуждае, той безразсъдно си въобразява, че е единствен собственик на целия свят."[17] Според Русо Хобс не разкрива естествения човек; описаното в „Левиатан" агресивно създание всъщност е продукт на разрушителното въздействие на вековното социално развитие. Естествените човешки същества според Русо действително са самотни, но същевременно са толкова плахи и изпълнени със страх, че е по–вероятно да избягат един от друг, отколкото да се сбият. Дивакът има „желания, които никога не се простират отвъд физическите му нужди; той не познава други блага освен храна, женска и почивка"; той се страхува от болката и глада, но не и от абстракцията на смъртта. Затова възходът на политическото общество не представлява спасение от „войната на всички против всички“, а принудително обвързване с други човешки същества посредством връзки на взаимна зависимост.
В началото на „Разсъждение върху неравенството" Русо казва, че „изследванията, с които може да се ангажираме по този повод, не трябва да бъдат възприемани като исторически истини, а само като хипотетични и условни разсъждения, по–подходящи да илюстрират естеството на нещата, отколкото да покажат истинския им произход". За Русо и Хобс естественото състояние е не толкова историческо описание, колкото евристичен похват за разкриване на човешката природа, или с други думи – на най– дълбоките и най – трайни характеристики на човешките същества след отстраняване на поведенията, продукт на цивилизацията и историята.